— Детектив Сакс?
— Да, кой е?
— Аз съм Адила Бадур.
— Приятелката на Вимал?
Да, точно така. Гласът на жената звучеше разтревожено, но уверено.
— Детектив Селито се обади да каже, че Вимал е изчезнал. Опитвате се да го откриете.
— Имате ли представа къде може да бъде?
— Не знам със сигурност. Но детектив Селито ми разказа за диамантите и сондажа. И че човекът, който може би го е отвлякъл, се интересува от някои от камъните на Вимал. В събота сутринта, преди да бъде прострелян, той ми се обади от метрото. Беше ядосан. Господин Пател му дал задача — да отиде на някакво сметище и да потърси нещо там. Някакъв особен вид камъни.
Кимберлита, досети се Сакс.
— И когато го видях по-късно същата вечер, имаше парче камък, забито под кожата.
— Да, куршумът е улучил торбичката, в която е носил камъните. Лон, там ли си?
— Да, Амелия.
— Това е мястото, където отиват — каза Сакс. — Закарал е Вимал на сметището. За да намери кимберлита. Не на сондажната площадка.
— Разбрах. Веднага ще проверя къде „Нортийст Джио“ изхвърля отпадъците си.
— Свържи се с началника на строителния обект. Казва се Шол. Или ако не го намериш, обади се на директора. Как се казваше той? Даваха го по новините. Дуайър, мисля.
— Ще ти се обадя веднага щом науча.
— Адила — попита Сакс, — Вимал спомена ли нещо повече за мястото, където е бил в събота?
— Не.
— Добре, благодаря. Това е важно.
— Дадох на детектив Селито номера си. Ако чуете нещо… — Гласът на Адила потрепери. Тя веднага се овладя. — Ако чуете за него, моля, обадете ми се.
— Добре. Непременно.
Младата жена затвори.
Сакс отби рязко в аварийното платно, за да изчака, с което си спечели два клаксона и един среден пръст. Не им обърна внимание.
— Хайде, хайде… — прошепна, настойчив призив към Селито.
Нервно пружинираше с крака, но си каза, че няма да гледа телефона.
Погледна телефона.
Обърна го с екрана върху седалката.
След три мъчителни минути Селито пак се обади. Шол му беше казал, че всички каменни отломки и шлака от сондажните работи на „Нортийст Джио“ в Бруклин се извозват на Депо за СО #4. На брега, източно от Кобъл Хил. Детективът обясни:
— Стотици компании го използват, от всички краища на града.
— Разбрах — каза Сакс.
Бутна скоростния лост напред, за да включи на първа, пусна съединителя и за три секунди се включи в трафика, а след пет вече го изпреварваше.
Тя познаваше сметището и доковете. Бяха на юг от Бруклинския мост, на около пет минути — поне с ториното — при благоприятен трафик. А той очевидно не беше такъв. Сакс включи синята лампа на таблото си, смени на по-ниска предавка и се върна в аварийното. Отново даде газ, като горещо се надяваше, че никой няма да спука гума точно в този момент и да отбие рязко пред нея.
— Лон, ще съм там до пет минути, надявам се. Прати патрули и тактически отряд на сметището. Без сирени.
— Дадено, Амелия.
Тя не си даде труда да прекъсне разговора; остави Селито да затвори. Сакс не смееше да вдигне ръце от волана, докато караше бясно по неравното аварийно платно, със странични огледала на сантиметри от бетонната стена вдясно и колите вляво.
Помисли си: „Дали съм закъсняла?“.
Натисна още газта и стрелката удари сто километра в час.
Шейсет и втора глава
Сакс пристигна на сметището преди патрулите и спецотряда.
Колата й занесе, когато с рязък завой тя влезе в обекта — просторен двор, прашен и напечен от слънцето при предишното й идване през лятото, а сега мрачен и сив. Големият портал бе отворен и тя не видя охрана. Нямаше обособен паркинг, но след кратко обикаляне тя намери по-равен участък, свободен от боклуци, между две големи купчини бетонни отломки, гниещи дъски и мазилка. Там вече имаше паркиран лек автомобил — „Форд“; всички други превозни средства наоколо бяха самосвали или булдозери. Малкото лични автомобили на работниците бяха пикапи и джипове.
Тя спря рязко и слезе. Извади пистолета си и предпазливо тръгна към форда. Беше празен.
Сакс бръкна вътре и дръпна лостчето за отключване на багажника.
С огромно облекчение видя, че и той е празен.
Вимал може би още беше жив.