Така остават двама свидетели, за които извършителят вероятно знае: С, чието име и адрес Пател вероятно му е да казал след мъченията. И ВЛ, който може би е видял само маската за ски, но може да знае нещо друго, което извършителят не иска да се разбере.
Който и да беше ВЛ, той също бе изложен на риск, разбира се. Една от опасностите можеше да бъде, ако отломка от камъка е засегнала жизненоважен орган. Може би кървеше силно.
Този риск беше вероятен.
Другият обаче беше сигурен. Сакс предположи, че убиецът е прегледал дневника на Пател и знае, че не само С, но и ВЛ е потенциална заплаха за него.
Разбира се, извършителят можеше да избяга от града с впечатляващата си диамантена плячка.
Но след краткото превъплъщаване в неговата кожа Сакс беше убедена в обратното. Беше сигурна, че той ще остане наблизо поне за известно време: човек, който толкова спокойно извършва такива кървави престъпления, по никакъв начин не би оставил живи свидетели.
Шеста глава
Колкото и странно да звучи, „Порт Оторити“ беше мястото, където той най-сетне се почувства в безопасност.
Огромният, позанемарен комплекс на Четиридесет и втора улица и Осмо авеню в действителност беше масивна автогара — въпреки името, което предизвикваше асоциации за океанските лайнери от екзотични места, чакащи да застанат на док.
Мястото бе оживен транспортен център, кипящ от тълпи бързащи за работа жители на предградията, пътници за и от околните летища, туристи. Тук можеше да видиш енергични, изпълнени с надежда млади таланти от всички краища на света, със сакове и раници, заредени с дънки, анцузи, плюшени играчки, презервативи, нотни партитури, скицници за рисуване, театрални сценарии и купища смели планове и крехки мечти.
Имаше също сводници, наркопласьори, измамници, сексуални маниаци — не особено умни. Но пък не е необходимо да си голям стратег, когато жертвите ти са наивни и възторжени хлапета от Уитън в щата Илинойс или Гранд Рапидс. В последно време „Порт Оторити“ се беше поочистила от тези отрепки, но не заради някакъв високо морален стремеж да се защитава младежта. Не — опасността от тероризъм караше полицията да бъде двойно по-бдителна.
Вимал Лахори знаеше много за това — или по-скоро много размишляваше за тези неща — защото „Порт Оторити“ му беше като втори дом.
Автогарата се намираше само на няколко минути пеша от работното му място при господин Пател, на Четиридесет и седма улица, и той често идваше, когато успееше да се измъкне, за да хапне нещо набързо за обяд. Обичаше да гледа хората, лицата им, жестовете и емоциите им — от тях черпеше вдъхновение, зареждаше се с него и после, у дома или в ателието, се опитваше да му придаде форма върху камъка.
Сега седеше на една пейка в чакалнята и притискаше пулсиращото място на гърдите си с ръце. Силно. Болката утихна за малко, но после се върна. Разпространяваше се, сякаш върху кожата му се беше разляла киселина и неприятното чувство сега достигаше места, където допреди го е нямало. Най-зле беше от дясната страна, където на нивото на лакътя усещаше голяма бучка под кожата. По-рано в магазина, когато убиецът вдигна пистолета, Вимал инстинктивно се беше завъртял. Или куршумът, или отломка от камък разкъса дрехите и се заби в плътта му. Вимал беше чувал, че ако отидеш в болницата и кажеш или пък те видят, че си прострелян, задължително се обаждат в полицията.
А това, разбира се, не трябваше да става.
Той бръкна под якето си и опипа гърдите си под суитчъра с щампа „Бъди оригинален“ с лявата си ръка — единствената, с която можеше да достигне мястото. Извади я, погледна пръстите си и видя кръв. Много кръв.
Вимал за миг затвори очи. Беше напълно объркан, парализиран. Господин Пател — мъртъв; носовете на обувките му, вирнати към сивия таван на магазина, още бяха пред очите на младежа. Младата двойка също. Уилям Слоун и годеницата му Ана. И маскираният мъж, който се появи на вратата и присви очи от изненада, когато го видя. Пистолетът, насочен към Вимал, и после двата звука, почти едновременно: гърмежът и изтракването от попадането на куршума в плика в ръката му.