Някакво движение привлече погледа й. Две патрулни коли от местния участък влязоха през портала и спряха наблизо. От тях слязоха четирима полицаи, всичките — униформени.
— Детектив — тихо каза единият.
Тя познаваше стройния, русокос мъж. Джери Джонс, полицай с десетгодишен стаж.
— Джонс, обади се да пратят спецотряда.
Той свърза слушалката на радиостанцията си — за да не се чува — и подаде сигнала.
— Трябва ни възможно най-скоро — добави. — Ситуацията е спешна. Край.
Тя кимна на колегите му — двама бели мъже и една афроамериканка.
— Получихте ли описание на извършителя?
Отговориха, че имат описанието му.
Сакс продължи:
— Иззехме едно от оръжията му, но предполагаме, че пак е въоръжен. Вероятно с деветмилиметров „Глок“: изглежда, че това е любимото му оръжие. Няма сведения да използва пушка. Също така има нож. Макетен нож. Не забравяйте, че по-младият мъж с него е заложник. Индиец, с тъмна коса, на двайсет и две. Не знам как е облечен. Последния път заподозреният бе видян с жълто-кафяво палто, но носи и тъмни връхни дрехи. Искаме да хванем този престъпник жив, ако е възможно. Знае информацията, която ни трябва.
— Той е заложил онези бомби, нали? — попита Джонс.
— Да. Той.
— Какво търси тук? — попита полицайката.
— Купчина камъни.
Полицаите се спогледаха.
Нямаше време да обяснява.
— Джонс, двамата с теб тръгваме на запад, към доковете. Вие тримата — на юг. С униформите ще се откроявате на фона на пейзажа. — Бяха в бежово и светлосиво. — Затова внимавайте за скрити стрелци. Той е готов да убива, за да елиминира свидетели. Няма причина да не стреля по нас.
— Разбрано, детектив — каза един от полицаите и тримата тръгнаха.
Сакс и Джонс се насочиха перпендикулярно на тях, към водата.
Радиостанцията на Джонс издаде тихо пращене. Той се заслуша. Сакс не можеше да чуе съобщението. След секунда той каза:
— Спецотрядът пристига до десет минути.
Тръгнаха бързо между купищата камъни и боклуци. Джонс наклони глава на една страна — получаваше указания от слушалките.
— Добре — прошепна. Обърна се към Сакс: — Автомобил с едномесечен договор за наем от агенция в Куинс. Наемателят е Андрю Крюгер. Южноафриканска шофьорска книжка. Адрес в Кейптаун. Дал е адрес и в Ню Йорк, но там има празен парцел.
Джонс вдигна телефона си и й показа снимка от шофьорската книжка на Крюгер.
— Той ли е?
Очевидно мъжът, представял се за Акройд, беше Крюгер. Тя кимна.
Както Ростов, Крюгер вероятно бе наемник, работещ за диамантена компания, конкурентна на „Добпром“.
Не е обичайна практика да застрелваш партньора си в главата…
Сакс мобилизира всичките си сетива. В едно от последните им разследвания заподозреният — малко луд, но доста интересен тип — бе решил, че тя е въплъщение на Диана, римската богиня на лова.
Това бе един от най-хубавите комплименти в живота й, пък ако ще да беше от луд.
Движеха се толкова бързо, колкото позволяваше предпазливостта. Вървяха приведени и постоянно оглеждаха купчините отпадъци, които наистина бяха отлични позиции за стрелба. Задъхано, напрегнато.
О, колко любими бяха тези моменти за Амелия Сакс.
Тя вече не чувстваше болката отляво от падането в калния гроб на строителната площадка, не обръщаше внимание на болката от ударите на руснака. Не мислеше за нищо друго, освен за лова.
С ръчни сигнали показваше на Джонс кога да забърза и кога да забави. Той също го правеше от време на време. Сакс подозираше, че никога не е участвал в престрелка. Беше неспокоен, напрегнат, но решителен… и способен: държеше глока уверено и умело.
Напредваха бавно. Сакс не искаше да се натъкнат изневиделица на Крюгер и да се принудят да влязат в престрелка; трябваше да го изненада неподготвен и да го обезвреди без проливане на кръв.
Жив…
Освен това не искаше да рискува нападение в гръб от негова страна. На около петдесет метра пред тях огромен багер товареше шлеп с отломки. Ревът на двигателя и тракането и думкането на падащите камъни заглушаваха всички звуци. Крюгер лесно можеше да се промъкне зад тях, без да го чуят.
Затова Сакс внимателно се оглеждаше във всички посоки. Непрекъснато.
Още десет метра. Къде, къде, къде?