— Това е през три сгради от тази, в която съм! — каза Кармела; после си спомни протокола и добави: — Край.
Изрече го спокойно. Но си помисли: „Dios mio! Ужас!“.
— Сапьорите всеки момент ще дойдат, Ромеро. Опитайте се да изведете колкото може повече хора. Остават около девет минути, докато гръмне. Имайте го предвид.
В далечината се чуха сирени.
— Разбрано. Край.
Тя хукна към сградата — стара, на четири етажа. Не беше най-голямата на улицата, но бе най-уязвимата — с носеща конструкция изцяло от дърво. Щеше да пламне като напоен с бензин парцал. Прозорците бяха затворени заради мартенския студ, но някои светеха.
Пак нямаше домофони.
А входната врата на тази сграда нямаше прозорче — беше от солидно дърво.
По дяволите.
Оставаха осем минути, доколкото можеше да прецени.
Тя погледна прозорците на мазето, препречени с метални решетки, които бяха заключени с тежки катинари.
— Излизайте навън! — закрещя Кармела. — Изтичане на газ. Излизайте навън!
Никой не отговори. Тя взе камък и го хвърли по един прозорец на втория етаж — прозорците на първия, както тези на мазето, бяха препречени с решетки. Стъклото се разби на парчета. Ако вътре имаше някого, или не чу, или предпочете да не се показва.
Да, това беше мишената. Кармела подуши миризма на газ.
— Напуснете сградата!
Нищо.
Тя се огледа и забеляза няколко коли, паркирани отсреща. Имаше „Лексус“ и други скъпи возила, а също някои по-скромни. Ако агент Кармела Ромеро разбираше от нещо, то беше от коли. Тя се приближи до лексуса и изрита силно предния калник. Алармата се включи.
Тя подмина един „Таурус“ и едно „Субару“. Но изрита един „Мерцедес“ и едно „Инфинити“. Клаксоните засвириха ожесточено.
Прозорците започнаха да се отварят. На последния етаж на сградата Ромеро забеляза жена с две малки деца.
— Излизайте навън! Има изтичане на газ!
Униформата й явно придаде авторитет на думите й. Жената бързо се скри вътре. Неколцина други също се показаха на прозорците и Ромеро повтори командата на английски и испански.
Огледа улицата в двете посоки. Сапьорите още ги нямаше. Нямаше други полицаи.
Шест минути.
Входна врата се отвори и хората хукнаха навън. Миризмата на газ се усили. Ромеро хвана вратата и започна да насърчава хората да бягат, като крещеше колкото сила имаше в мрачното фоайе:
— Изтичане на газ, изтичане на газ! Всички навън. Сградата ще гръмне!
Даже ако само три четвърти от апартаментите имаха наематели, това правеше най-малко двайсет-трийсет души в сградата. Някои може би спяха, други може би бяха инвалиди.
Нямаше начин да изкара всички навън.
Тя си пое дълбоко дъх и хукна към вратата на мазето. Слезе по нестабилните стълби. Миризмата на развалени яйца от газта я накара да сбърчи нос. Идеше й да повърне.
Мазето беше влажно и мрачно; единствената светлина идваше от запречените с решетки прозорци отпред, малки и разположени над нивото на очите. Беше трудно изобщо да видиш нещо, камо ли малко взривно устройство върху тръбите на газта, вероятно умишлено скрито. Но нямаше начин да запали лампата.
Помисли си: „Търсим бомби в мазето; по дяволите, можеха поне да ни дадат фенерчета“.
Още четири-пет минути, доколкото можеше да прецени.
Долу имаше три големи помещения. Предното, където тя стоеше сега, изпълняваше функцията на склад. Кармела огледа бързо и видя електрически кабели и канализационни тръби, но нищо, което да изглежда, че пренася газ. Във второто помещение имаше газово котле и бойлер, както и десетки тръби и жици. Тук миризмата на газ беше по-силна. На Кармела все повече й се виеше свят; имаше чувството, че всеки момент ще припадне. Изтича до прозореца, счупи стъклото с лакът и си пое дълбоко въздух. После — обратно във второто помещение, където веднага заоглежда лабиринта от тръби за взривното устройство.
Погледна бойлера, но той беше електрически. Намери газовото котле. Беше горещо, но не работеше в момента. Разбира се, сигурно имаше пилотен пламък или някакъв друг механизъм за запалване. Освен бомбата, поставена от престъпника, самото котле можеше всеки момент да се включи и да взриви газта. Ромеро намери и изключи аварийния прекъсвач.