Пак й прилоша и коленичи на земята. Очевидно природният газ беше по-лек от въздуха и се издигаше към тавана; в ниското имаше повече кислород. Тя отново вдиша дълбоко, сдържа кашлицата си и пак се изправи. Намери захранващия маркуч на котлето и го проследи до главната тръба. Тя беше дебела около два пръста. В едната посока влизаше в бетонната стена. В другата продължаваше към третото помещение. Кармела бързо отиде там и след кратко колебание включи фенерчето на телефона си.
Нищо не се случи.
Тя освети тръбата до мястото, където се скриваше зад дузина кашони и други вещи, натрупани от наемателите: навити на руло килими, счупени столове и едно бюро.
Оставаше около една минута, доколкото можеше да прецени.
Чу гласове от отворения прозорец зад гърба си. Не им обърна внимание.
Нямаше връщане назад.
Синя кръв…
Насочи светлината отдясно наляво и — да! То беше там! Малка бяла пластмасова кутия, залепена с тиксо на тръбата на газта. Под нея имаше малка дупка, от която със съскане излизаше газ.
Тя се хвърли напред и се закатери през планината от мебели и кашони. Нямаше конкретен план, освен да махне кутията от тръбата. После можеше да се изплюе върху електродите. Да извади батерията, ако има такава. Щеше да изтича до прозореца и да я изхвърли навън.
Така, окрилена от образите на най-любимите си хора (на покойния си съпруг и най-новите попълнения: двамата й внуци), Кармела Ромеро грабна устройството от тръбата и хукна към стълбите.
Погледна го и видя, че няма ключ. В следващия момент то изсъска едва доловимо и пред очите й блесна син пламък.
Шейсет и шеста глава
Амелия Сакс зави с пълна газ по Фронт стрийт.
В следващия момент удари спирачките, защото улицата бе задръстена с автомобили на пожарната, полицията и спешна помощ.
Слезе и изтича до една линейка, до която на количка седеше набита жена с латиноамерикански черти, облечена с униформа.
— Агент Ромеро? — попита Сакс.
Жената, за която в момента се грижеше един парамедик, присви очи.
— Да?
Сакс се представи и попита:
— Как сте?
Агент Кармела Ромеро от Бюрото по транспорт се обърна към парамедика и попита на свой ред:
— Как съм?
Жилестият мъж, на име Спирос, отговори:
— О, по принцип добре. Веждите? Известно време ще трябва да носите повече грим. И ще имате лек обрив. Бактин. Това ще е достатъчно. А за ръцете? Виж, това е друга работа. Не е нищо сериозно и няма да ги чувствате известно време — намазах ги с обезболяващ крем. Ако бяхте мъж, щяхте да изгубите част от окосмяването и миризмата на опърлено да ви съпътства известно време. Погледнете ме. Маймунска козина. Така я нарича жена ми.
Ромеро погледна Сакс.
— Мисля, че съм така.
— Но се благодарете на късмета — добави Спирос.
— О, със сигурност.
Все пак, както научи Сакс, не на късмета трябваше да благодарят. При детонирането на лехабата не друг, а само Ромеро бе спасила сградата и десетината души, които все още не бяха успели да я напуснат. Тя бе успяла да изнесе взривното устройство от пълното с газ мазе на стълбите навреме, преди да избухне. Взривът, който я беше наранил, бе от детонатора, възпламенил остатъка от химическото вещество, което трябваше да прекъсне газовата тръба. То бе много огнеопасно. Но тя вече била достатъчно далеч, така че газта в мазето да не се възпламени.
— Казах на началника ви, агент Ромеро. Ще бъдете наградена. Самият комисар ще ви връчи отличието.
Очите на жената грейнаха.
Микробусът на отдела по криминалистика пристигна и Сакс се изправи малко сковано.
Махна на шофьора, техник с азиатски произход, с когото вече бе работила, и той паркира близо до тях.
— О, детектив?
Сакс пак погледна Ромеро.
— Имах един малък проблем — каза служителката на Бюрото по транспорт.
— Какъв?
— Имаше само един начин да привлека вниманието на хората. Наложи се да сритам няколко коли, за да активирам алармите.
— Добро хрумване.
— Предполагам. Но сритах един лексус. И собственикът никак не беше доволен от това. Сега ще ме съди. Лично ми го каза. Трябва ли да си търся адвокат? Има ли право да го направи?