— Къде е той?
Ромеро посочи един мъж около трийсетте, с официален костюм, подстригана в стил „Уолстрийт“ коса и кръгли очила. На издълженото му лице имаше арогантна, фалшива усмивка и изглеждаше, че изнася лекция на един полицай, като поучително размахваше пръст.
Амелия Сакс се усмихна.
— Не се безпокойте. Сега ще поговоря с него.
— Сигурна ли сте, детектив?
— О, за мен е удоволствие.
Вимал Лахори имаше усещането, че старата кола, с която пътуваше, издава по-силна миризма на бензин, изгорели газове и масло от по-съвременните автомобили. Разбира се, тези аромати можеха да се дължат на факта, че водачът на превозното средство беше една доста щура жена.
— Добре ли си? — попита го детектив Сакс.
— Да. Добре. Съм.
Вимал стискаше с една ръка колана, а с другата — страничната дръжка.
Сакс се усмихна и леко намали.
— Навик — измърмори.
След като бе спасила живота му и застреляла онзи ужасен тип, убиеца на господин Пател, детектив Сакс му каза, че са открили телефон у престъпника. Изглеждал подозрително. Бил използван за няколко позвънявания до Русия след смъртта на руския наемен убиец. Дали имало замесен още някой? Тя и господин Райм се съмняваха, че случаят е такъв, но в името на сигурността Вимал бе останал в бруклинския участък, докато някакъв компютърен експерт на полицията установи, че телефонът е само трик за отклоняване на подозренията от Андрю Крюгер. Сега Вимал можеше спокойно да се прибере у дома и бе помолил детектив Сакс да го закара.
Тя с удоволствие се съгласи.
Най-сетне спортният автомобил зави и спря пред къщата на младежа в Куинс. Преди той да слезе, входната врата се отвори и майка му и Съни тръгнаха бързо към тях в леката мъгла.
Вимал попита детективката:
— Можете ли да ме изчакате за минутка?
— Добре.
Той посрещна близките си на средата по пътя до къщата и се прегърнаха. Братята — неловко отначало, но после Вимал разроши косата на Съни и двамата се засмяха и се сборичкаха за кратко.
— Не си ли ранен? — попита майка му, като го погледна изпитателно, сякаш му поставяше диагноза.
— Не, нищо ми няма.
— Леле, братче, пак ли те гърмяха? Май е опасно човек да бъде около теб. Съобщиха в новините.
Не повече от десет минути след като детектив Сакс застреля убиеца, на сметището се изсипаха дузина новинарски коли, като призовани с магическа пръчица.
Съни добави:
— Какима се обади — чак от Делхи! И там са те давали по телевизията!
Чак в Делхи? Значи го бяха гледали десетки милиони хора.
Леля му беше на седемдесет и осем, но прекарваше повече време в интернет от всеки тийнейджър, когото Вимал познаваше.
Майка му отново го прегърна, после се приближи до тъмночервения форд. Наведе се и каза нещо на детектив Сакс, несъмнено да й благодари, че е спасила сина й.
Съни попита дали е видял как застрелват похитителя, после рече:
— Точно пред теб ли стана?
— По-късно ще ти разкажа, братле. Сега трябва да взема нещо от къщи.
Вимал забеляза, че семейната кола я няма. Баща му беше излязъл някъде. Слава богу. Нямаше никакво желание да го вижда. Сега. И изобщо.
Той отвори входната врата и слезе в работилницата си. Забеляза, че решетките са сменени, в което имаше логика — в Ню Йорк никоя мярка за сигурност не е излишна. Но катинарът, халките и желязното резе бяха махнати от вратата. Кутиите с храна и напитките ги нямаше.
Ателието му вече не беше затвор.
Вимал отиде до шкафа и намери това, което търсеше, увито във вестник. Върна се навън.
Каза на майка си и брат си, че след малко ще се прибере, после се приближи до колата на полицайката и пак се настани на седалката до нея.
— Имам нещо за вас. И за мъжа, с когото работите, господин Райм.
— Вимал. Не е необходимо да ми даваш нищо.
— Не. Така искам. Това е една от моите скулптури.
Той разопакова предмета и го постави на таблото. Представляваше четиристенна пирамида, която бе направил преди година и за която се сещаше в моментите, когато си мислеше, че ще умре. Беше висока двайсет сантиметра и също толкова широка в основата. Сакс се наведе и я разгледа внимателно, после погали стените от тъмнозелен гранит.
— Гладки са.