Вимал се олюля назад и в следващия миг хукна презглава към аварийната врата (алармата не работеше от години) и после надолу по стълбите. Боеше се, че убиецът ще го последва, но той не го направи. Сигурно беше предположил, че Вимал е избягал по главното стълбище на сградата. Или може би си мислеше, че го е ранил смъртоносно.
Сега Вимал Лахори беше тук.
Търсеше утеха в оживената автогара, ако изобщо можеше да има утеха в такава ситуация.
Със смъкната ниско над очите шапка, присвит на пейката, Вимал се огледа тревожно. Дори сега, в почивен ден, мястото гъмжеше от хора. Автогара „Порт Оторити“ беше в близост до Театралния квартал. Притокът на хора за съботните матинета беше намалял. Представленията бяха започнали или след малко щяха да започнат. Но имаше още един милион неща, които човек можеше да види и да прави през уикенда, дори в студен мартенски следобед: Дисниленд, Таймс скуеър, кино, ресторанти, магазини. И неговите любими: „Метрополитън“ и „Мо-Ма“, двете галерии южно от Четиринайсета улица.
Стотици хора минаваха всяка минута покрай него.
При други обстоятелства Вимал би се заредил с тяхната енергия. Щеше да зяпа електронните табла и да си фантазира докъде могат да го закарат автобусите (никога не беше напускал Ню Йорк). Сега, разбира се, се оглеждаше за мъжа, който вероятно търсеше него.
Аварийното стълбище го беше извело в прохода за доставки зад сградата. Вимал изтича на Четиридесет и шеста улица и тръгна на запад. Продължи да бяга, без да спира. Факт е, че когато видят хилав мъж с индийски черти да тича в Диамантения квартал, хората обикновено си мислят, че е работник, бързащ да изпълни някаква поръчка — съвсем друга ще е реакцията, ако тичащият е чернокож или латино. Никой не му обърна внимание. Той често поглеждаше назад, но не видя убиеца.
Спря само веднъж за малко. Когато стигна Шесто авеню, видя уличен телефон. В града течеше подмяна на старите апарати с цифрови на системата LinkNYC, използващи всякакви начини за проследяване, а пък кафенетата и магазинчетата за вестници дори записваха клиентите. Вимал обаче успя да намери старомоден телефон и от него позвъни на 911, за да подаде сигнал за престъплението. Доколко беше полезна неговата информация, не можеше да каже: той се обади преди всичко, за да изпратят полиция и линейка, в случай че имаше някой оцелял. Тримата души в магазина изглеждаха мъртви, но кой знае? Колкото до описанието на убиеца, единственото, което можеше да им каже, беше, че е среден на ръст и е носил черни ръкавици и скиорска маска. И че изглеждаше бял. Вимал не знаеше какво е оръжието. Може би някой, който е имал повече възможност да гледа телевизия и филми от него, щеше да има по-добри познания. За него беше просто пистолет.
След като затвори, Вимал изтича до следващото кръстовище и се смеси с тълпата на Таймс скуеър, като поглеждаше често назад.
Сега беше на сигурно място, в гъмжащата от хора автогара.
Опита се да измисли с какво друго може да помогне на полицията. Но беше сигурен, че инцидентът бе случайно престъпление. Никога не бяха получавали заплахи, никога преди не се бяха опитвали да крадат от магазина. Господин Пател беше известен в целия свят като майстор-шлифовчик на диаманти. Наистина, в магазина имаше някои уникални камъни, но това нямаше как да се знае от външен човек. Фирмата му беше много малка и обикновено клиентите му идваха по препоръка на други търговци на дребно, когато имаха някакви специални желания.
Никой от тези среди нямаше да ограби друг шлифовчик, камо ли да го убива. Това просто не се случваше в света на диамантите.
Болката отново се усили.
Той пак опипа гърдите си.
Още прясна кръв.
Дали някой беше забелязал състоянието му? Вимал огледа тълпата. Една жена на съседната пейка ядеше мек геврек. Десетина души влачеха след себе си куфари като послушни кучета. Няколко бездомници се мотаеха наоколо, изпълнени с вяра в Бога или просто нямаха какво да правят.
Той извади телефона си от джоба и присви очи от болка. Изпрати съобщение и след малко с радост прочете отговора.
Изпрати глупав емотикон, после се почувства пълен идиот, че го прави при тези обстоятелства.
Втренчи се в екранчето и се замисли. Колебаеше се. Това, че нямаше съобщение от баща си, означаваше, че родителите му още не бяха научили новината. Дори когато по медиите започнеха да говорят за убийствата, неговото име едва ли щеше да бъде споменато. Очевидно той не беше сред жертвите и тъй като господин Пател му плащаше само в брой, а Вимал не държеше лични вещи в магазина, много вероятно полицията изобщо да не узнае за него.