Девур щеше да бъде предаден на южноафриканската полиция до ден-два.
Колкото до диамантените компании, стоящи зад опита за саботаж, отделът за контакти с чужбина на нюйоркската полиция и ФБР съвместно с Държавния департамент се бяха свързали и с двете. От „Добпром“ не бяха отговорили и Райм не очакваше отговор. Гватемалците, които бяха наели Крюгер — „Нуево мундо“ — поне бяха вдигнали телефона, но категорично отричаха каквато и да било съпричастност към инцидента.
Тази част — руската и централноамериканската следа — на разследването беше в задънена улица.
Райм обаче бе решен да задвижи и този въпрос.
По-спешен проблем в момента беше това, че имаше заложено още едно взривно устройство. Фактът, че са доставени три килограма C4, не означаваше, че бомбите в шахтите на „Нортийст Джио“ са само три. Може би Крюгер бе разделил експлозива на четири или пет части и бе заложил други устройства върху газовите тръби. Полицията още проверяваше вероятните цели по линията на разлома в близост до обекта на „Нортийст Джио“, а пожарната държеше екипи в района в очакване на друг трус и последващи сигнали за пожар. Сапьорите и криминалистите, съвместно със сондажната компания, най-сетне бяха започнали внимателно да отварят шахтите.
Неизяснени въпроси.
Сега, като гледаше таблиците, му хрумна още един такъв и той подаде команда на телефона да набере номер.
— Здравей, Линк. Какво става? — рече Селито.
— Само някои допълнителни въпроси по случая. Помниш ли онова газово устройство, което не се беше взривило? В мазето на онази жена? Клеър Портър?
— Да. Какво за него?
— Ти беше ли ходил на местопроизшествието, преди да дойдеш тук? Помисли внимателно. Важно е.
— Какво има да мисля? Отговорът е „не“. Бях в центъра и някой ми се обади. Не съм ходил на мястото. Защо?
— Искам да изясня нещо.
— Аха. Нещо друго? Гледаме „Живите мъртви“.
— Какво?
— Лека нощ, Линк.
Изникнаха и други въпроси.
Но Райм погледна към входа на салона и желанието да търси отговори за миг се изпари, щом видя обекта на най-непосредствен интерес от плановете му за тази вечер.
Своята съпруга.
Амелия Сакс влезе в стаята. Носеше дълга зелена рокля с дълбоко деколте и без ръкави.
— Изглеждаш прекрасно — каза той.
Тя се усмихна. После явно не се сдържа и отговори:
— А ти изглеждаш замислен.
— Нищо, което не може да почака. Том! Време е за вечеря! Може ли да ни отвориш вече виното, ако обичаш, и благодаря?
Погледът му отново се спря на Сакс. Тази рокля наистина му харесваше.
Пета част
Полиране
Сряда, 17 март
Шейсет и осма глава
Спокоен както винаги, мексиканският адвокат Антонио Карерас-Лопес подръпна жилетката си и погледна клиента си, седнал срещу него.
Едуардо Капиля — Ел Алкон, или Сокола — бе престъпникът, най-малко приличащ на граблива птица, когото човек можеше да си представи. (По-подходящ прякор за него би бил Ла Тортуга — Костенурката.) Мазен, плешив, с малки очички и широк чип нос. Въпреки това той бе един от най-опасните хора в света. Ръцете и краката му бяха оковани с вериги, закрепени за стоманени халки на пода.
Стаята за разпити се намираше във федералния съд в Източния окръг на Ню Йорк, на „Кадман Плаза“. Сградата бе модерна и стилна, и само малко олющена. Много арестанти от престъпния свят минаваха оттук, но тъй като имаха по-сериозни провинения, бяха склонни да чистят по-старателно от колегите си в щатския съд.
Двамата мъже бяха с костюми — дори обвиняемият, както бе прието, защото ако се появеше по анцуг, това би могло да създаде предварителна нагласа за виновност у съдебните заседатели и да наруши правото му на справедлив и безпристрастен процес съгласно Шестата поправка.
Конституцията на САЩ, разсъждаваше понякога мексиканският адвокат, бе толкова чаровно старомодна…