Пред стаята имаше двама надзиратели, следящи зорко да не би Сокола да отлети от гнездото — остроумна метафора, която Лопес не се сдържа да не направи.
Химикалката на адвоката тихо скърцаше върху страниците на бележника пред него. Човек би си помислил, че си води записки за следващите стъпки, които смята да предприеме във връзка с ужасната информация, която федералният прокурор Хенри Бишоп току-що бе изнесъл: че последният анализ на уликите е доказал, че клиентът му не се е крил в тоалетната по време на престрелката, а е бил въоръжен и е стрелял по полицаите.
Този кучи син Линкълн Райм го беше натопил.
Това, разбира се, беше ирония на съдбата, защото Лопес сам бе потърсил криминалиста с намерението да натопи него. Адвокатът бе измислил абсурдните твърдения за фалшифицираните улики единствено за да може да се срещне с Райм и да го погледне в очите. Лопес умееше да преценява хората и още от първия момент щеше да разбере дали Райм подозира, че планът няма нищо общо с находища на диаманти в Бруклин, а е със съвсем друга цел, пряко свързана с Ел Алкон. Но не, криминалистът можеше да е отличен специалист по анализ на пръстови отпечатъци и микроследи, но нямаше ни най-малка представа какво се случва в действителност.
А именно, че до един час Ел Алкон щеше да бъде свободен. Планът за освобождаването му от съда и тайното му прехвърляне на сигурно място във Венецуела вървеше идеално.
Твърди се, че между Съединените щати и тази смутна южноамериканска страна няма договор за екстрадиция. Това не е съвсем вярно. Договорът от 1922 г. между двете страни все още е в сила, макар че престъпленията, за които се предвижда екстрадиране, са малко странни — двуженство например. Има правила за изпращане на избягали убийци и наркотрафиканти обратно в САЩ, но разбира се, те се прилагат само ако венецуелските власти поискат. А мотивацията на венецуелците зависи от броя на нулите в сумата, която ще им предложиш.
Планът за бягство се подготвяше отдавна — от момента, в който Ел Алкон бе арестуван, след престрелката в склада в Лонг Айлънд.
Лопес знаеше, че няма шанс да го оправдае в съда — Ел Алкон наистина бе грабнал пистолета на управителя на склада Крис Коуди и бе прострелял Бари Сейлс от тактическия отряд. Бягството бе единственият му вариант. Беше се обадил на един наемник, чиито услуги мексиканските картели понякога използваха — швейцарец, живеещ в Женева, на име Франсоа Летан. Лопес плати на Летан един милион долара капаро от общо три милиона хонорар за освобождаването на Ел Алкон.
Наемникът предложи да организират бягството на друго място, а не в Ню Йорк, където смяташе, че може да има прекалено много проблеми. Но не, това нямаше да проработи. Нямаше как да сменят мястото; случаят беше в юрисдикцията на Източния окръг на Ню Йорк. И след като бъде осъден, което бе сто процента сигурно, Ел Алкон щеше да остане в изолация, докато не го качат на правителствения самолет за прословутия свръхзатвор в Колорадо, откъдето бягството бе невъзможно.
Не, Ню Йорк беше единственият вариант. И тъй като сградата на федералния съд в Бруклин бе най-уязвимото място в системата, Летан се зае да изготви план за предизвикване на масова евакуация точно когато Ел Алкон е там. В хаоса можеха да овладеят бронирания микробус и да избягат.
Но едно просто обаждане с бомбена заплаха например би било твърде подозрително и само щеше да доведе до засилване на охраната на Ел Алкон, разсъждаваше Летан.
Затова той реши да предизвика потенциално опасно изтичане на газ в съда по причини, които не изглеждаха по никакъв начин свързани с опита за бягство. За целта планът на Летан включваше наемник — вербуван да саботира геотермалните сондажи в квартала — който да заложи газови бомби в околни сгради.
Швейцарецът организира доставянето на богат на диаманти кимберлит в Ню Йорк от Ботсвана. Лопес изпрати няколко от своите хора, дошли с него от Мексико, да разхвърлят тези камъни на сондажната площадка и на сметището, където се извозваха отпадъците от нея. Един от тях занесе проба от кимберлита на известния бижутер Джатин Пател, който я анализира и установи, че скалата наистина е богата на диаманти. Какво Пател мислеше за камъните, нямаше никакво значение. За целите на плана кимберлитът просто трябваше да стигне до него.
Самият Летан се представи за служител на компанията „Нуево мундо“ от Гватемала, която нямаше никакво участие в това, което се случваше. Именно той нае Андрю Крюгер да заложи бомбите и да убие Пател и Вайнтрауб. После се появи лудият руснак, също разтревожен от находката на диаманти, но в края на краищата нищо от това нямаше значение. Важното беше, че полицията вярваше, че има заложени серия от взривни устройства по тръбите за газта в Бруклин, в близост до сградата на съда.