С разтревожено изражение Лопес попита:
— Какво се е случило?
— Изтичане на газ. Онзи мръсник е заложил бомба на тръбите. Гледахте ли по новините? Сложил е взривно устройство в сградата или някъде наблизо. Движение. Изпълнявай!
— Dios mio! — промърмори Лопес и като се прекръсти, тръгна към вратата.
Шейсет и девета глава
Беше поръчал хаос и получи хаос.
Антонио Карерас-Лопес беше на отсрещната страна на улицата пред транспортния вход на федералния съд. Седеше на втория етаж на едно кафене и от там смяташе да наблюдава операцията.
Улиците бяха пълни със спасители — по-точно бъдещи спасители, тъй като досега нямаше нито една експлозия или пожар. Пожарни коли, патрулки, линейки. Също и репортери, разбира се. И цял куп зяпачи, вдигнали ръце като за фашистки поздрав, докато чакаха да запишат очакваното кръвопролитие с мобилните си телефони. Високоговорители призоваваха пешеходците и наблюдателите да се оттеглят зад огражденията.
— Незабавно! Има голям риск от пожар и експлозия! Дръпнете се назад!
Гласовете бяха строги. Но никой не обръщаше внимание на предупрежденията.
Лимузината на Лопес чакаше зад кафенето. Той имаше доверие в плана на Летан, но като прагматик имаше и резервен. Ако нещо се объркаше — каквато вероятност винаги съществуваше, разбира се — и надзирателите убиеха хората му, и задържаха мексиканския наркобарон, адвокатът щеше да се изпари от страната.
Имаше семейство, пари и кулинарен ангажимент в родината. И имаше отделно нает частен самолет.
Лопес застана нащрек. Забеляза бронирания микробус на Ел Алкон да приближава транспортния вход на съда. Беше получил още едно съобщение.
Леля ви е на път за вкъщи.
Тоест пазачите в микробуса са мъртви и хората на Лопес са заели местата им.
Сега идваше най-важният момент.
Двамата надзиратели от стаята за разпити скоро щяха да изведат Ел Алкон. Отвън Лопес успя да преброи трима надзиратели, въоръжени с автомати и постоянно оглеждащи тълпата. Изглеждаха му разсеяни и това беше разбираемо. Да, те не искаха затворникът им да избяга, но също така нямаха желание да изгорят живи, когато газта избухне; а в момента около тях миризмата сигурно беше непоносима. И със сигурност знаеха, както всички останали в града, че обратното броене до взрива е започнало — десет минути след земетресението.
В този момент от вратата се появи Ел Алкон с двама охранители — само двама.
Насочиха се към микробуса колкото можеха по-бързо (краката на наркобарона все още бяха оковани) и вратата се отвори. Тримата се качиха. Вратата се затръшна.
После Лопес мерна няколко бледи проблясвания вътре.
Изстрелите от пистолетите със заглушител, с които бяха убити надзирателите.
Микробусът излезе на улицата, която бе изчистена от коли, даде газ и се скри зад ъгъла.
Ново съобщение:
Тя е добре.
Означаваше, че хората от охраната са мъртви и микробусът пътува към мястото на срещата.
Лопес се обърна и бързо се насочи към стълбите на кафенето и после към лимузината си. Качи се. Шофьорът го поздрави и кадилакът потегли по малките улички, за да заобиколи блокадата. Скоро излязоха на магистралата, на около пет минути зад микробуса.
Затворническият автомобил със сигурност имаше джипиес; полицията можеше да го следи. Затова Летан беше избрал място за срещата в непосредствена близост до магистралата по пътя към затвора. Когато отбиеха, онзи, който следеше микробуса, щеше да си помисли, че само малко са се отклонили заради задръстване.
След като спрат, Ел Алкон и неговите хора щяха да се преместят в друг автомобил. Когато видеха, че микробусът не се движи, служителите от затвора щяха да се досетят, че става нещо. Но докато полицията стигнеше до мястото, Ел Алкон и Лопес отдавна щяха да са изчезнали.
Кадилакът на адвоката започваше да настига микробуса. Деляха ги не повече от сто метра. Шейсет секунди по-късно двата автомобила отбиха от магистралата и навлязоха на празен, буренясал паркинг обграждащ една полуразрушена фабрика. На стърчащото табло над сградата пишеше „Н & Р Фаб ике тс, О Д“. Тези букви, два метра високи, някога бяха искрели гордо в червено, но сега бяха надраскани и избелели до розово.