Микробусът и лимузината спряха до хеликоптера, който чакаше с работещи ротори, и друг микробус, пред който стояха хората на адвоката.
Лопес се огледа и не видя полицейски коли. Нито хеликоптери в небето, нито лодки в разпенената вода, където Ийст Ривър се вливаше в пристанището.
Никой от властите не подозираше нищо. Имаха може би десетина минути, преди някой от централния арест да забележи липсата на микробуса и да вдигне тревога.
Лопес слезе от лимузината.
— Хайде тръгвай — каза на шофьора. Даде му пет стодоларови банкноти и стисна ръката му.
— Благодаря, господине. За мен беше удоволствие да ви карам. Ще се видим, когато се върнете.
Което никога нямаше да се случи. Въпреки това Лопес отговори:
— Да, с удоволствие.
Кадилакът бавно се отдалечи по напукания, неравен паркинг.
Лопес махна с ръка към микробуса, където Ел Алкон може би вземаше парите и оръжието на мъртвите надзиратели. Веднъж наркобаронът беше убил човек за портфейла му — не за парите, а защото бе харесал щанцираната кожа… и снимката на съпругата и дъщерята на жертвата. Беше казал на Лопес, че дълги години я държал на нощното си шкафче.
При тази мисъл адвокатът потрепери. Какъв човек имаше за клиент!
Вратата на микробуса се отвори.
— Hola! — каза Лопес.
И се вцепени.
— Mierda — прошепна.
Защото от вътре не излезе Ел Алкон. А червенокоса полицайка в пълно бойно снаряжение и с автомат в ръце. След нея се появиха трима, не — четирима, не — шестима други полицаи, половината с буквите ЕСУ на бронираните жилетки. Половината с ФБР.
— Не! — възкликна адвокатът.
Двама от спецполицаите изтичаха до хеликоптера и измъкнаха пилота навън, другите арестуваха мъжете от микробуса. Полицайката бързо се приближи до адвоката заедно със свой по-млад, русокос колега.
— Ръцете! — изкрещя.
Адвокатът въздъхна, облиза устни с пресъхналия си език и вдигна ръце. Спомни си, че я е виждал в апартамента на Линкълн Райм.
Как? Как се случи това?
Този безупречен план.
Да се провали по такъв грозен начин?
Как? Въпросът се загнезди в съзнанието му.
Докато жената му слагаше белезници, а мъжът го претърсваше за оръжие, Лопес се опита да разбере как е станало.
Съобщенията бяха правилно кодирани.
Ел Алкон се беше качил в микробуса.
„Аз го видях — помисли си Лопес. — Видях блясъка от изстрелите… А дали наистина?“
Но беше достатъчно умен, за да се досети: Не, не, не. Бяха научили или се бяха досетили за плана и бяха разкрили хората на Лопес, преди да успеят да убият шофьора и охраната. Полицията им бе предложила сделка в замяна на шифъра и другите подробности за бягството.
Блясъкът от вътрешността на микробуса не е бил от пистолет, а от мобилен телефон или фенерче, за да си помисли всеки, който наблюдава отстрани, че вторите пазачи също са убити. Щом микробусът се беше скрил от погледа му, го бяха заменили с този, пълен със спецполицаи, за да дойде тук, при изоставената фабрика.
Но това не отговаряше на основния въпрос: Как някой — Линкълн Райм, разбира се — е заподозрял, че се организира бягство?
Полицайката нареди:
— Седнете тук. Ще ви помогна.
Сложи го да седне на земята.
— Моля ви. Как разбрахте? Как се досетихте какво правим? Искам да знам. Ще ми кажете ли?
Тя не му отговори, защото вниманието й бе привлечено от приближаването на една черна лимузина. Колата спря и от нея слезе висок, слаб мъж.
Лопес въздъхна. Прокурор Хенри Бишоп.
Един полицай се приближи до него и двамата размениха няколко думи. Разбираемо, докато говореха, гледаха към адвоката.
Накрая Бишоп кимна. Двамата тръгнаха с бавни стъпки към Лопес.
Седемдесета глава
Райм седеше в оборудвания за инвалиди микробус недалеч от мястото на ареста близо до реката в Бруклин.
Гледаше през прозореца и слушаше насечените гласове от полицейския радиочестотен скенер.
Да, със Сакс имаха прекрасна вечеря снощи.
Но не си говореха за филми, политика или хиляди други теми, важни или незначителни, за които двама съпрузи си говорят на масата. Обсъждаха неизяснените въпроси от случая в Диамантения район.