— Дотогава нищо не може да се случи. Обадих се на моя нов приятел Ханк Бишоп и научих, че Ел Алкон пристига в десет сутринта. Освен това все още не сме приключили нашата вечеря.
Тя го погледна дяволито:
— И сигурно вече си се обадил на Лон, Рон, Фред Делрей и може би някого от тактическия отряд. Кога ще се появят?
— След около час и половина. За да не ни пречат на десерта. Том! Том! Не се ли канеше да фламбираш нещо специално за Амелия?
Сутринта Селито и Делрей задействаха операцията, която бяха планирали предишната вечер. Бяха решили, че Лопес вероятно ще изпрати от своите хора, облечени като надзиратели, за да отвлекат затворническия микробус. Затова няколко агенти на ФБР и цивилни детективи обискираха всички служители на охраната във и около сградата на съда. Откриха двама външни мъже — въоръжени с пистолети със заглушител. Делрей — в своя неподражаем и всяващ страх стил — ги убеди да разкрият подробности за плана в замяна на по-леки присъди. („Давам ви тройна гаранция, че изобщо няма да ви хареса в затвора, в който ще ви пратя, да не говорим за компанията там, ако не ни съдействате. Имаме ли разбиране по въпроса?“)
Дотук добре.
После се появи дилемата. Между Райм, Сакс, Делрей и Селито и някои високопоставени полицейски служители, както и кметството.
Знаеха, че няма опасност от реална газова атака. Хората на Лопес просто щяха да пуснат омирисител, за да предизвикат евакуация; нямаше да рискуват да изгорят клиента си с истинско изтичане на газ. Федералните власти и полицията можеха просто да пренебрегнат миризмата и да съобщят, че няма опасност. Отворете прозорците и проветрете хубаво. И нека съдебният процес да продължи.
Но Райм смяташе, че ако успеят да изобличат Лопес, могат да му предложат сделка в замяна на информация за американския партньор на Ел Алкон.
За целта трябваше да оставят всичко да се развива по плана — да отклонят микробуса на Ел Алкон и да използват втори, пълен с полицаи от спецчастите, да отидат до хеликоптера и да хванат адвоката и целия му екип.
Точно така се беше случило, без ни най-малък пропуск.
Телефонът на Райм избръмча — текстово съобщение.
За сведение. Лопес прие предложението. Посочи американския партньор: Роджър Уитни, Гардън Сити, Лонг Айлънд. Благодаря, Линкълн. — Х. Бишоп.
Зад гърба си Райм чу отварянето на вратата на микробуса. Обърна се.
Сакс стоеше с автомат, насочен надолу. Шлемът й бе в лявата ръка. Райм се замисли, че тя е почти толкова привлекателна в това снаряжение, както беше снощи със зелената рокля.
— Може ли да ме повозите? — попита тя.
— Мисля, че ще успеем да ви сместим.
Тя се качи и затръшна вратата. Седна, свали пълнителя на автомата и извади патрона от цевта. Очите им се срещнаха.
— Така — каза тя. — Това беше.
— Това беше, Сакс.
Седемдесет и първа глава
Вимал Лахори все още не беше виждал баща си.
След като вечеря с майка си и брат си, отиде да се види с Адила. Прибра се късно и когато пристигна вкъщи, видя, че колата на баща му е отпред, но той си е легнал.
Тази сутрин, когато се събуди, установи, че баща му пак е излязъл.
По каквато и работа да бе излязъл, Дипро Лахори не беше сметнал за нужно да сподели причината с жена си, още по-малко с малкия си син. Но пък баща му така или иначе никога не споделяше нищо, освен ако не беше някое мъдро поучение.
Вимал беше сигурен (и изпадаше в ужас от това) какво е наумил старецът: да му намери друг бижутер, на когото да чиракува. Но това нямаше да е лесно, въпреки уменията на младежа. Той бе покварен. Сега Вимал беше свързан с най-лошото, което може да се случи в света на диамантите — грабеж и убийство. О, самият той не беше виновен за нищо, пък и престъпленията се оказаха нещо съвсем друго, но диамантерите нямаше да се замислят за тези подробности. Те завинаги щяха да свързват Вимал със смъртта на гения Джатин Пател, един от тях.
Вимал щеше да се превърне в живо напомняне за тъмната и опасна страна на тези красиви камъни: от кървавите диаманти в Африка и робския труд в Сибир до въоръжените грабежи в Белгия.
Но баща му щеше да се моли или да го хвали, докато някой се съгласеше да вземе младежа.
Сега Вимал беше в своята работилница и съзерцаваше едно парче лазурит. Обичаше този наситеносин минерал. Обикновено се използва за бижута, но човек можеше да намери достатъчно големи парчета за изработване на статуетки, при това на разумна цена. Тази метаморфна скала има дълга история както в бижутерията, така и в скулптурата. Използвана е в погребалната маска на Тутанкамон, а китайските майстори са изработвали от него статуетки на миниатюрни планински селца, както от жадеита. Лазуритът е открит за първи път в провинция Бадахшан в Афганистан и сега се добива от там, а също от други екзотични места като Сибир, Ангола, Бирма, Пакистан и — откъдето произхождаше конкретно този камък — от Плезънт Гълч в щата Колорадо.