Младежът оглеждаше камъка и чакаше той да му проговори, да му обясни какво превъплъщение иска да постигне чрез умелите ръце на Вимал. Но за момента лазуритът мълчеше.
Изведнъж се чуха стъпки по стълбите.
Вимал познаваше тази походка. Той остави блестящия син камък с жилки от златист пирит и седна на работния си стол.
— Синко.
Вимал кимна. Очите на баща му изглеждаха уморени. Сигурно е трудно да се опитваш да продадеш курва, която никой не иска — помисли си младежът.
Баща му носеше два плика, един голям и един малък. Вимал ги погледна. Предположи, че съдържат договори за чиракуване. Той пак погледна баща си.
По-възрастният мъж каза:
— Изпуснах те снощи. Бях много уморен. Легнах си по-рано. Но майка ти ми каза, че си добре. Невредим след инцидента с оня тип. Убиеца.
Инцидент…
— Да?
— Много се зарадвах — каза баща му, после изглежда осъзна колко нелепо прозвучаха тези думи. Вгледа се неловко в парчето лазурит. — Децата на господин Пател са в града със семействата си. Те и сестра му организираха погребението и кремацията в тесен кръг.
В индуизма кремирането е единственият приемлив начин за изпращане на покойника. В Индия погребалните церемонии и кремациите се извършват на определени места и по традиция, разбира се, изгарянето става на открита клада. Тук индуистките погребални ритуали, антиести, бяха променени в съгласие със западните обичаи и закони.
Баща му добави:
— Но организират възпоменателна вечер в къщата на сестра му довечера. Това е една от причините да ме няма тия дни. Помагах им. Ще дойдеш ли?
— Да. Да, разбира се.
— Може да кажеш нещо в негова памет, ако искаш. Но не е задължително.
— Ще го направя.
— Добре. Ще бъде хубаво.
Мълчание.
Една от причините да ме няма…
Беше време да каже за другата причина. Кой щеше да бъде новият господар на Вимал?
„Е — реши младежът. — Никой. Това беше краят.“ Той решително щеше да откаже на баща си.
Най-накрая щеше да откаже.
Пое си дълбоко дъх, но в този момент баща му му подаде по-малкия плик. Днес ръцете му не трепереха толкова.
— Вземи.
Вимал си спести монолога, който се канеше да изнесе, и взе плика. Погледна баща си в очите.
По-възрастният мъж сви рамене, тоест: „Отвори го“.
Вимал го направи. Когато видя какво има вътре, дъхът му за миг спря. Погледна баща си, после — пак съдържанието на плика.
— Това е… — започна, но се задави.
— Да, чек от фирмата на Дев Нури.
На името на Вимал Лахори. Само на него.
— Татко, това са почти сто хиляди долара.
— Ще трябва да платиш данъка върху тях. Но пак ще ти останат около две трети.
— Но…
— Суровият диамант, който ти шлифова за него. Паралелепипедът. — Думата излезе тромаво от устата на Дипро. — Дев го продаде на частен търг за триста хиляди долара. Смяташе да ти даде десет процента.
Един талантлив шлифовчик в Ню Йорк може да разчита, че ще изкарва около петдесет хиляди долара годишно. Трите хиляди, които господин Нури му беше предложил за един ден работа, бяха много щедро възнаграждение по всички стандарти навсякъде по света.
— Но аз казах „не“. Двамата поспорихме малко. И накрая той се съгласи, както виждаш, на трийсет и три процента. По-малко е от сто хиляди, защото той настоя да извади парите, които вече ти е платил. Реших, че няма да възразиш.
Вимал се усмихна.
— Открий депозит, вложи ги там. Това са твои пари. Можеш да правиш с тях каквото поискаш. Сега ще ти кажа нещо друго. Ще получаваш много телефонни обаждания. Няма диамантер в Ню Йорк, който да не иска да работиш за него. Чух за неколцина, които искат да те вземат за чирак. Всички са чули за паралелепипеда. Някои даже го наричат „шлифовка Вимал“.