Новината беше интересна — значи не го бяха отлъчили — но също разочароваща. Баща му отново искаше да решава съдбата му. По-деликатно, но все пак да я решава.
Възрастният мъж продължи:
— Можеш да работиш за всеки от тях и ще ти плащат много добре. Но преди да го направиш, помисли за това. — Подаде му по-големия плик.
Вимал извади от него каталог за специалностите в един известен колеж в Лонг Айлънд. По средата беше залепено жълто листче. Той отвори на отбелязаната страница — на нея бе описана програма за магистратура по изящни изкуства. Имаше специализация по скулптура, която включваше един семестър в чужбина — Флоренция и Рим.
Сърцето на Вимал се сви; той погледна смаяно баща си.
— Е — каза по-възрастният мъж. — Аз съм само вестоносецът. Останалото зависи от теб. Може да избереш друг колеж, разбира се. Но с майка ти се надяваме, че ако го направиш, ще станеш Микеланджело на Джаксън Хайтс, а не на Лос Анджелис. Но, както казах, зависи от теб, синко.
Вимал нямаше намерение да прегръща баща си, но просто не можа да се сдържи.
Неловкото чувство бързо изчезна и прегръдката продължи значително по-дълго, отколкото той и вероятно баща му очакваха. После се отдръпнаха.
— Тръгваме за сестрата на господин Пател в пет. — Баща му се обърна и тръгна към стълбите. — А, и защо не поканиш Адила?
Вимал го погледна смаяно.
— Ти как…
Изражението на баща му бе многозначително, но посланието би могло да бъде: „Никога не подценявай интелекта на родителите си“.
Баща му излезе от работилницата и се заизкачва по стълбите. Вимал взе парчето лазурит и отново започна да го върти в ръце, чакайки камъкът да проговори.
Седемдесет и втора глава
— Бари.
Райм говореше от хола, на високоговорител.
— Линкълн. Много съм ти сърдит, да знаеш.
— Така ли? Защо?
— Бях човек със скромни вкусове. Но ти ме зариби за истинското уиски. За скъпите марки. Всъщност Джоан ти е ядосана. Аз — не толкова много.
Замълча.
— Хванахме го, Бари — каза Райм. — Ще лежи до края на живота си. Ел Алкон.
— Боже. Мислех, че случаят е прекалено заплетен.
— Отплете се.
Пак тишина.
— И хванахме партньора му. Американеца.
Райм чуваше дишането на Сейлс.
— Ти имаш ли нещо общо с това?
— Не много. Само малко.
Сейлс се засмя.
— Глупости. Не ти вярвам.
— Вярвай каквото искаш.
— Това е онзи Линкълн Райм, когото познавам и обичам. — Сейлс остави сантименталностите настрана и смени темата. — Знаеш ли? Говорих със сестра ми. Тя даде идея. Ще ми сложат временна протеза. Просто една кука, сещаш се. Тя ще доведе децата и познай какво! Ще направим онова нещо от „Върколакът“. Те много го обичат.
— Какво нещо?
— От филма. Сещаш се.
— Има филм за върколаците?
— Ти май не ходиш много на кино, а, Линкълн?
— Както и да е, радвам се, че нещата вървят.
— Скоро ще се видим. Уискито е от мен.
Затвориха и Райм отново се насочи с количката към масата с веществените доказателства. Мобилният му телефон иззвъня.
Той вдигна.
— Линкълн.
Гласът на мъжа едва се чуваше от оглушителни акорди на електрическа китара.
Райм извика ядосано:
— Родни, за бога. Спри тази музика.
— Ама това е Джими Пейдж!
Райм въздъхна. Но това експертът по компютърни престъпления нямаше как да чуе от силните децибели.
— Добре. Само казвам. Знаеше ли, че „Лед Цепелин“ е на второ място по най-много албуми, продадени в САЩ?
Сарнек намали звука. Донякъде. Човек можеше да си го представи със стигаща до раменете къдрава коса, татуировки, пиърсинги и риза, разкопчана до пъпа — ако така изглеждаха все още соло китаристите на хевиметъл групи. В действителност обаче той съответстваше на всеобщата представа за малко задръстен компютърен специалист.
Амелия Сакс влезе в стаята, наведе се и целуна Райм.
Сарнек каза:
— Открих някои неща за Кимберлитовата афера, които ще ви бъдат интересни.
— Така ли я наричаш? — развеселено попита Сакс.
— Хареса ми как звучи. Не мислите ли? Кимберлитова афера. Както и да е. Изпратихте ми номера на предплатения телефон на оня адвокат, Карерас-Лопес. Проверих историята на обажданията. Имаше много разговори с хората, които хванахте в сградата на съда, на хеликоптерната площадка и в панделата.