Въпреки това, когато новината за смъртта на господин Пател се разчуеше, телефонът на Вимал сигурно щеше да звъни без прекъсване.
Той продължи да гледа втренчено надраскания екран. „Само изпрати съобщение и толкова — помисли си. — Хайде, направи го.“
Не беше като да водиш разговор. Само съобщение. Никой нямаше да му се кара, да го третира като малко дете. Едно проклето съобщение.
Написа го.
„Скоро ще чуете ужасна новина. Господин Пател е мъртъв. Обир. Аз съм добре. Но ще се махна за известно време. Ще бъда при един приятел. Скоро ще ви се обадя.“
Задържа пръста си над стрелкичката на бутона за изпращане.
Добави:
„Обичам ви.“
Посегна към копчето за изключване на телефона, но преди да го натисне, отговорът изпълни екрана.
„КАКВО ОЗНАЧАВА ТОВА? КАКЪВ ПРИЯТЕЛ??? ВЕДНАГА СЕ ПРИБИРАЙ У ДОМА!!!!“
Докато телефонът му бавно се изключваше, сърцето на Вимал затуптя толкова силно, сякаш срещу него имаше насочен пистолет. Почти мигновен отговор, замисли се той, макар че баща му ръчно беше променил всяка буква на главна.
Направи му впечатление също, че баща му не споменаваше нищо за смъртта на господин Пател или грабежа, а искаше да знае кой е приятелят на Вимал. Нямаше никакъв приятел, разбира се. Той не познаваше никого достатъчно добре, за да го помоли за подслон, особено в този случай. Беше го написал само за да успокои баща си — или по-скоро майка си и брат си.
Пред очите му отново се появиха краката на господин Пател. Вимал силно стисна клепачи, сякаш така можеше да накара видението да изчезне, но то стана още по-ярко. По-ужасно.
Той заплака тихо, като обърна гръб на тълпата. Успя да овладее сълзите, избърса лицето си и вдиша дълбоко.
Изведнъж му хрумна нещо; спомни си още нещо за убиеца. Мъжът имаше дипломатическо куфарче. Старомодно — от този тип, които вече рядко можеш да видиш. Носеше го, когато излезе от работилницата и видя Вимал. Точно на това куфарче, замисли се той, сега дължеше живота си. Престъпникът го носеше с дясната си ръка. Трябваше да го остави, за да извади пистолета от джоба си. Това даде на Вимал време за реакция — наистина, само миг — да се извърти и да вдигне ръце. Когато убиецът стреля, куршумът удари камъните, а не гърдите на младежа.
Мъж с такова куфарчето сигурно се набиваше на очи. Вимал трябваше да се обади още веднъж на 911 и да им каже тази подробност. Така полицията щеше да знае кого да търси.
Вимал стана и тръгна към уличния телефон. Знаеше, че щом се обади, някой от полицейската централа ще се свърже с колегите си тук — наоколо се виждаха петима-шестима униформени — за да им съобщи, че някой, който има информация за престъплението, е на автогарата. Трябваше да си тръгне веднага след като затвори телефона.
В този момент видя, или по-скоро почувства, че някой се приближава.
Обърна се и видя мъж на около трийсет и пет, с тъмно палто, който вървеше към него и се оглеждаше наляво-надясно, докато си проправяше път през тълпата. Със същия ръст и телосложение като убиеца. С мрачно лице.
Убиецът носеше яке, нали?
И този човек нямаше куфарче.
Но един умен престъпник би сменил дрехите, които е носил на местопрестъплението.
Или, по дяволите! Ами ако са били двама? Това беше… как му казваха? Съучастникът.
Във всеки случай мъжът със сигурност се приближаваше към него. Държеше нещо малко и тъмно в едната си ръка. Едва ли пистолет — нямаше да посмее да стреля тук. Сигурно беше ножът, с който е убил младата двойка и Пател.
Вимал се огледа за полицаи. Най-близките бяха на около петдесет метра и мъжът бе между тях и Вимал.
Освен това полицията беше последното, с което искаше да се замесва.
Бягай! Махай се!
Той се обърна и тръгна бързо към най-близкия коридор, покрай чиито стени имаше шкафчета за багаж. Болката в гърдите и страната му се усили, но той продължи с бърза крачка.
Отпред коридорите се пресичаха под формата на буква Т. Наляво или надясно? Надясно имаше повече светлина. Той свърна вляво.
Грешка. Коридорът продължава още три метра и свършваше с врата, на която пишеше: „Високо напрежение. Само за упълномощени лица. Вход забранен“.