— Къде?
— В дранголника. Като в старите уестърни. В пандиза.
— Родни. Давай по същество.
— Ето кое е интересното. Повечето обаждания и съобщения бяха до и от някого в Париж. В Шести арондисман. Това означава „район“.
— Знам — каза Сакс.
— Районът около „Жарден дьо Люксамбур“. Това е една градина. Но може би знаеш.
— Това не знаех.
— Та този тип беше общувал доста с въпросния адвокат през последните няколко седмици. Като че ли му се е отчитал.
— Може би консултант — каза Сакс. — Мислех, че адвокатът е господин Игрек, който е планирал всичко. Но може да е този тип.
— Възможно е.
— Райм — каза Сакс, като вдигна едно пликче за съхранение на улики.
Вътре беше дневникът на Лопес. От вътрешната страна на корицата имаше залепено листче с името Франсоа Летан. И редица числа до него. Номера на сметки може би.
Френско име. Той ли беше човекът, с когото Лопес е говорил в Париж?
Сарнек продължи:
— Но ето най-странната част. — Като че ли случаят и така не беше достатъчно странен. — Текстовите съобщения бяха кодирани със същия алгоритъм като онези, които ти ми изпрати преди няколко дни. Дванайсетичен шифър. С цифрите от нула до девет, плюс А и В. Крушката си имала опашка.
Боже. Райм бавно насочи очи към таблицата с уликите.
— И няма никакъв шанс да разбиеш шифъра?
— Приблизително толкова, колкото да участвам в „Денсинг старс“.
— Какво, по дяволите, е това?
— Да кажем, че шансът е нулев.
— Трябва да затварям. — Райм прекъсна разговора и извика на Мел Купър: — Онази пратка от Службата за алтернативно разузнаване? Международната доставка?
Беше пристигнала миналата нощ, но Райм бе прекалено зает със случая, за да я погледне.
Купър отвори кутията. Имаше само кратка бележка от Дарил Мълбри.
Ето. Всяка идея ще ни е от полза.
Купър вдигна едно найлоново пликче. Вътре имаше малко парче метал с формата на полумесец, което бе дало положителен резултат за наличие на радиация, макар и не в опасна доза. Райм го разгледа внимателно.
Спомни си, че Мълбри се тревожеше, че парченцето гъвкав метал може да е таймер за „мръсна бомба“ — част от механичен детонатор, предназначен за противодействие на електронните устройства за обезвреждане.
Райм веднага разбра, че случаят не е такъв.
Но истината за парчето метал в известен смисъл беше дори по-обезпокоителна.
Райм веднага се обади на Мълбри.
— Линкълн! Как си?
— Нямаме много време. Може да се наложи да действаме бързо. Говоря за парчето метал, което си ми изпратил.
— Да? — Гласът на Мълбри прозвуча разтревожено.
— Имам няколко въпроса.
— Казвай.
— Намерихте ли нещо повече за вашия заподозрян — за човека, който го е изпуснал?
— Открихме кафенето, от където е провеждал голяма част от телефонните си разговори. То е…
— Близо до Люксембургската градина в Париж.
— Mon dieu, Линкълн. Да. Как…
— И какво намериха вашите хора?
— Нищо. Няма нито отпечатъци, нито проследими улики, нито ДНК. Само описание на човека.
— И то е…
— Бял мъж, около четиридесетте или петдесетте. Говори перфектен френски, но може би с лек американски акцент.
Райм опря глава на кожената облегалка на количката. Замисли се за миг.
— Това не е бомба, Дарил. Няма терористична заплаха.
— Не е ли?
— Няма за какво да се тревожиш. — Райм замълча за момент. — Но аз имам.
— Ти? Звучи малко мистериозно.
— Ще ти изпратя подробен доклад — каза Райм и затвори.
Загледа се в таблиците. Невъзможно. Но, от друга страна…
— Райм, какво има? — попита Сакс. Бе забелязала намръщеното му изражение.
Той не отговори, а се обади пак на Родни Сарнек и поиска телефонния номер, на който Лопес многократно се беше обаждал в Париж.
— Телефонът е предплатен и вече е неактивен, Линкълн. Опитвахме се да го наберем десетина пъти.