Пробвай!
Заключено. Вимал видя сянката на мъжа зад себе си.
„Сега ще умра“ — помисли си.
Представи си не лицето на майка си или на брат си. Не шесткаратовия диамант с шлифовка тип „маркиз“, който беше завършил миналата седмица и който господин Пател обяви за „сносен“ — неговата най-висша похвала.
Не, в този вероятно последен момент на живота си Вимал си помисли за едно парче гранит, което имаше в работилницата си: с форма на четиристенна пирамида. С наситен зелен цвят и черни жилки със съвсем леко загатване на златисто. Представя си всеки сантиметър от него.
Мъжът спря на ъгъла и се вгледа в него с присвити очи.
Тогава Вимал си помисли: „Не“. Пое си дълбоко дъх и тръгна напред, като се изпъчи колкото можеше, за да изглежда по-висок. Нямаше да чака и да трепери. Щеше да се бие.
Вимал не беше едър мъж, но страстта му бяха камъните; той постоянно режеше, цепеше, полираше. Работеше с тежки инструменти. Понякога вдигаше голям камък с изпъната напред ръка и мислено го призоваваше да му разкрие душата си, за да може да я освободи.
Сега мускулите му се напрегнаха и той извади от джоба си единственото оръжие, което имаше: най-големия камък, „Самотната птица“, който беше носил в плика, когато този тип — или неговият съучастник — стреля по него. Скри го зад гърба си.
Вимал почти се усмихна, с мрачно чувство за хумор, когато си спомни играта, която с брат си Съни играеха като малки: камък-ножица-хартия.
Ножицата реже хартията.
Хартията покрива камъка.
А камъкът счупва ножицата.
Той стисна здраво камъка.
О, да, щеше да се бие… да удари мъжа с все сили, да отблъсне ножа и да избяга.
От него. И от полицията.
Мъжът се приближи и се усмихна.
— Ей, младежо. Махах ти, но не ме видя.
Вимал спря, не каза нищо. И стисна по-силно камъка. Приветливото лице сигурно беше трик, за да го заблуди.
— Забрави това на пейката. В чакалнята.
Мъжът му показа не нож, а мобилен телефон. Вимал присви очи и опипа джобовете си. Да, това беше неговият телефон. Двамата се приближиха един към друг и мъжът му го предаде.
— Добре ли си, пич?
Вимал се намръщи:
— Да. Просто… имах напрегнат ден. Колко глупаво от моя страна. Извинявай.
Пъхна камъка обратно в джоба си; другият мъж изглежда не забеляза.
— Е, случва се. Аз веднъж забравих новия си айфон на детската площадка, когато с жена ми бяхме извели момчетата в парка. Когато разбрах, след като се прибрахме вкъщи, позвъних на номера. Някакво хлапе — на около десет — вдигна. Казах му, че това е моят телефон, а той знаеш ли какво? Само попита каква ми е паролата за „Ап стор“.
Добрият самарянин се засмя и Вимал също се насили да се усмихне.
— Благодаря — изрече колебливо.
Другият мъж кимна и тръгна към опашката за един автобус, пътуващ за Ню Джърси.
Вимал се върна до обществения телефон. Застана с наведена глава, пое си бавно дъх, опита се да се успокои. Набра 911. Когато каза, че се обажда по повод на грабежа на Четиридесет и седма улица, служителката се опита да го задържи на линията, но той само каза:
— Мъжът с пистолета имаше черно дипломатическо куфарче. Като бизнесмен.
После затвори и бързо тръгна към изхода, като хвърли последен поглед на таблото, пълно с толкова много дестинации. Всички като че ли го канеха.
Но всяко нещо по реда си. С наведена глава Вимал се смеси с тълпата на тротоара и тръгна на юг, като вървеше максимално бързо, доколкото болката му позволяваше.
Седма глава
„Къде сте, пиленца?“
Къде бяха двете кокошчици, които искаше да нареже и да изпече?
Двете пиленца, които знаеха прекалено много.
Които трябваше да умрат по-рано. Но се измъкнаха.
Тъжно, тъжно, тъжно. Но не всичко става така, както трябва, мамка му.
Вмирисан на тежки цигари и афтършейв „Олд Спайс“, Владимир Ростов сега забеляза някого, който можеше да му помогне да намери своите пиленца.
Намираше се в Диамантения квартал, на стотина метра от сградата, в която беше магазинът на Джатин Пател, сега оградена с жълти ленти и пълна с полицаи. Той, разбира се, гледаше от разстояние. Беше вече сумрак, краят на работното време в района, и Ростов наблюдаваше своята цел — собственика или управителя на един малък бижутериен магазин. Мъжът тъкмо спускаше тежката механична метална врата пред витрините. Приличаше на индиец и Ростов се надяваше, че познава Пател; диамантената гилдия в Ню Йорк не е толкова голяма, колкото може да си помисли човек.