Бижутерът сложи два солидни катинара на халките на вратата, а с трети заключи електронното табло, управляващо мотора.
Беше хилав и се огледа неспокойно. Хубаво. Ростов обичаше плашливите пиленца. Те винаги бяха готови да помогнат.
Руснакът успешно се смесваше с пейзажа. Ню Йорк беше град на тъмните връхни дрехи, каквито и той носеше. Град, в който хората не се гледат в очите, ходят с наведени глави и не си говорят. Смесваше се с пейзажа… Твърде малко запомнящи се черти имаше в този набит, четирийсет и четири годишен мъж. С повече мускули, отколкото тлъстини, с издължено, четвъртито, конско лице. Бивш военен, той имаше военна осанка и военна физика. Това, което нямаше — и никога не беше имал — бе военно мислене, което означаваше дисциплина и изпълняване на заповеди.
Имаше вид на обикновен минувач, но трябваше да положи усилие да не оглежда твърде маниакално улицата. Опитваше се да не си мърмори. Нито на себе си, нито на околните. Това, разбира се, нямаше да бъде добре. Той отлично съзнаваше, че е малко по-различен от другите хора.
Владимир Ростов беше, както сам се изразяваше, „вкаменен“.
И затова трябваше да полага големи усилия, за да внимава. Беше способен да се държи нормално, но понякога стигаше до ръба на лудостта. И сега усещаше това глождещо чувство, докато оглеждаше улиците, пълни с евреи, индуси и китайци, които продаваха своите евтини боклуци на масите.
„Пролетариат!“ — помисли си мрачно и се изсмя наум. Той с усилие потисна, да, маниакалната усмивка. Благодаря, Ленин. Бил си луд, но си разбирал.
Погледна близката витрина — злато, сапфири, изумруди.
Диаманти.
Кръвта на земята. Четиридесет и седма улица беше истинско кръвопролитие. Като кръвта в магазина на Пател.
Индиецът, когото Ростов наблюдаваше, тръгна към Пето авеню и зави на север, без да подозира, че някой го следи. „Ще ми помогнеш ли да намеря моите пиленца?“ — помисли си Ростов, като опипа макетния нож в джоба си, точно до пистолета.
Неговите пиленца… в съзнанието на Ростов, думата означаваше нещо повече от просто „малка кокошка“. За него тя беше също синоним на курва, плячка, презрение, но винаги с привкус на удоволствие.
Едното пиленце, което трябваше да намери, беше момчето на търговеца на диаманти. Име — неизвестно, но вероятно с инициали ВЛ. А другото — евреинът, който се беше срещнал с Пател, преди магазинът на търговеца да се превърне в един малък Сталинград.
Две пиленца.
Сега той беше по следите на своите жертви.
Ростов запали цигара, дръпна силно няколко пъти, после я хвърли на земята и я стъпка. С вдигната яка и ниско нахлупена шапка, закриваща късата му руса коса, продължи след индиеца. Къде отиваше? Дали щеше да вземе метрото или автобус? Или живееше в Горен Ийст Сайд, баровския квартал на Ню Йорк? Човекът притежаваше бижутериен магазин, значи имаше пари. Но Ростов не мислеше, че много индийци живеят в тази част на града. Районът изглеждаше запазен само за избрани и той предполагаше, че представителите на малцинствата не са добре дошли.
Сърцето на Ростов затуптя малко по-силно, когато минаха покрай „Хари Уинстън“, известен бижутериен магазин на Пето авеню. Скромната златна табелка до солидната врата, гласеше:
Хари Уинстън
Редки скъпоценности от цял свят
Тази кокошчица вече беше прекалено скромна.
Ростов погледна изпитателно красивата сграда, като се питаше какви количества и колко ли скъпи камъни има вътре. Невъобразимо. Уинстън, който бе починал през 70-те години, беше може би най-прочутият бижутер в света. Собственик на диаманта „Хоуп“ и масивния необработен седемстотинкаратов „Варгас“, той бе първият бижутер на звездите. (Уинстън беше оригиналният автор на идеята да се дават под наем прекрасни накити на актрисите за церемонията по връчване на оскарите.)
Ростов се замисли за един камък, който компанията бе придобила преди няколко години на търг в „Кристис“: „Уинстън Блу“, най-големият яркосин диамант, продаван някога. Имаше нестандартна форма (това са така наречените „фенси“ диаманти, отклоняващи се от обичайната кръгла форма „брилянт“) — крушовидна. С тегло около тринайсет карата, според стандартите на Американския институт по скъпоценни камъни, той беше безупречен. Ростов го бе виждал само на снимки, разбира се, и се питаше дали камъкът се намира в магазина в момента.