Най-накрая асансьорът дойде и вратата се отвори със скърцане. С учтив жест непознатият мъж покани Уилям и Ана да влязат първи.
— Моля. — Имаше акцент. Уилям не успя да определи какъв.
— Благодаря — каза Ана.
Мъжът кимна.
На третия етаж вратата се отвори и непознатият пак им даде път. Уилям кимна и двамата с Ана продължиха към ателието на Пател в края на дългия тъмен коридор.
Джатин Пател беше интересен човек, емигрант от Сурат в Западна Индия, най-големия център за обработка на диаманти в страната — и в света. Когато Уилям и Ана дойдоха за първи път преди няколко седмици, за да направят поръчката, бижутерът доста се разприказва. Обясни, че повечето диаманти се шлифоват в Индия — в малки цехове, горещи, мръсни и задушни. В наши дни само най-хубавите камъни се обработвали в Ню Йорк, Антверпен или Израел. Благодарение на майсторските си умения Пател се издигнал сред другите шлифовчици — няколко хиляди само в Сурат — и спестил достатъчно, за да дойде в САЩ и да отвори магазин.
Продавал бижута и диаманти на дребно — на клиенти като бъдещото семейство Слоун например — но бил по-известен като майстор в изработката на висококачествени шлифовани диаманти от сурови камъни.
По време на това първо посещение Уилям с голям интерес слушаше за тънкостите в търговията с диаманти, но също му направи впечатление, че Пател от време на време отговаряше твърде уклончиво на невинните му въпроси или дори сменяше темата. Младежът предположи, че бизнесът с диаманти е тъмен, потаен свят в много отношения. Примерно кървавите диаманти — добивани в Африка от бунтовници и терористи, които използваха печалбите, за да финансират своите ужасни престъпления. (Камъкът, който Уилям щеше да купи, вървеше с гаранция, че е добит по морален начин. Младежът обаче не вярваше много на тези уверения. В края на краищата, дали броколите, които си свари за вечеря снощи, бяха наистина екологично чисти, както обещаваше етикетът?)
Мъжът, който се беше качил с тях в асансьора, спря пред вратата точно преди тази на Пател и натисна звънеца.
Значи беше вътрешен човек.
Уилям се смъмри мислено за подозрителността и натисна звънеца на Пател. От домофонната уредба се чу:
— Да? Кой е? Господин Слоун?
— Да, ние сме.
Вратата изщрака и те влязоха.
Точно в този момент на Уилям Слоун му просветна нещо. Както в много по-стари сгради, входните врати на всички офиси на този етаж имаха тесни хоризонтални прозорчета в горната част. Тук те бяха обезопасени с дебели решетки. Прозорчето над вратата на Пател светеше. Но онова над съседната врата — пред която бе спрял човекът от асансьора — беше тъмно.
Офисът бе затворен.
Не!
Зад тях се чуха бързи стъпки и Уилям се обърна. Мъжът, сега нахлупил плетена маска на лицето си, се нахвърли върху тях. Изблъска ги в малката стая, където Пател седеше зад един щанд. Нападателят действаше толкова бързо, че Ана залитна и падна, като изпищя от болка. Уилям се обърна, но застина на място. Мъжът бе насочил оръжие към лицето му — черен пистолет.
— Господи, не! Моля ви!
Въпреки възрастта си и големия корем Джатин Пател се изправи бързо и посегна настрани, вероятно към паникбутона. Не успя да го стигне. Нападателят замахна с пистолета през щанда и удари бижутера в лицето. Звукът беше ужасяващ. Уилям чу изпукване на кости.
Бижутерът изкрещя. Лицето му, което по принцип бе сивкаво, стана още по-сиво.
— Чуйте — каза Уилям, — мога да ви дам пари. Може да вземете пръстена ни.
— Вземете го! — извика Ана. Обърна се към Пател: — Дайте му го. Дайте му каквото иска.
Нападателят вдигна ръката си с ръкавица и отново удари Пател с пистолета в лицето. После — пак. Бижутерът падна безпомощен на пода, като скимтеше и молеше отчаяно:
— Ще ви дам пари! Много пари! Каквото поискате! Моля ви, спрете.
— Оставете го на мира — проплака Ана.
— Млък!
Нападателят огледа стаята. Хвърли бърз поглед към тавана. Имаше камера, насочена към тях. После мъжът погледна щанда, бюрото отзад и няколкото полутъмни помещения в дъното.