Това, което му правеше впечатление във връзка с диаманта, беше, че статиите за него в пресата само между другото споменаха неговата рядкост и съвършенство; акцентът се поставяше най-вече на факта, че е продаден за близо два милиона долара на карат, рекордно много за син диамант. Светът оценяваше камъка не по качествата, а по цената му.
Проклети медии.
Проклето обществено мнение.
Дали го пазеха някъде в тези свещени зали? — запита се той. Сърцето му се разтуптя при тази мисъл. Дори да не следеше индиеца сега, Ростов нямаше да може да влезе, разбира се. Всеки квадратен сантиметър от лицето му щеше бъде документиран от камерите. Десетки пъти. Даже беше чувал, че някои камери са с толкова висока разделителна способност, че могат да ти снемат пръстовите отпечатъци.
Това не го устройваше.
Жалко.
Ростов се закашля. Търговецът не го чу и руснакът овладя кашлицата. Жертвата продължи на север и след двайсет минути зави на изток. Мина още четири пресечки — във вече не толкова престижен квартал. Улицата беше пуста и когато той минаваше покрай една каменна постройка със сутеренен апартамент, чийто вход се намираше под нивото на улицата, Ростов бързо го настигна. Изблъска индиеца надолу по стълбите, показа му пистолета, после пак го прибра в джоба си.
— Не! Какво…
Ростов го удари по главата, но повече за да го стресне, отколкото да му причини болка.
— Шшшшт.
Мъжът кимна, сви се страхливо.
Винаги услужливи…
Бяха пред вратата и прозореца на сутеренния апартамент, но вътре не светеше.
— Моля ви, не ме наранявайте. Имам семейство.
— Аха, хубаво. Семейство. Добре. Как се казваш, семеен човече?
— Аз… казвам се Нашим.
— Индиец ли си?
— Не, не, персиец.
По дяволите.
Ростов се ядоса.
— Искаш да кажеш шибан иранец.
— Ами… не точно. — Очите на човека бяха разширени от страх. — Дядо ми е бил приятел на шаха! Но да, може да се каже.
— Какво ми дреме?
Това усложняваше задачата му. Но трябваше да направи каквото може.
— Имаш ли портфейл?
Гласът на Нашим потрепери.
— Да, да, имам. Вземете го. Имам и пръстен. Хубав пръстен. Часовникът ми не е толкова хубав, но…
— Само си отвори портфейла.
— Нямам много пари.
— Шшшт. Отваряй.
С треперещи ръце Нашим се подчини.
Ростов извади шофьорската книжка и я засне с телефона си. После забеляза една снимка. Извади я. На нея се виждаха Нашим, вероятно съпругата му и две пълнички, красиви момичета — дъщерите му.
— Май наистина си семеен мъж. И голям късметлия.
— Ох, моля ви. — В очите на иранеца се появиха сълзи.
Ростов засне и снимката. Върна я заедно с шофьорската книжка на бижутера. Мъжът не успя да ги прибере обратно в портфейла си, толкова силно трепереха ръцете му. Ростов ги прибра вместо него и напъха портфейла в джоба му. Потупа го три пъти. Силно.
— Сега, търся един човек. Защо, това не ти влиза в работата. Ако ми помогнеш, нищо няма да ти се случи. Така няма да дойда на Първо авеню номер 1422, апартамент 5С, и да се запозная с прекрасното ти семейство.
— Да. — Мъжът заплака още по-силно. — Разбрах.
Ростов не се интересуваше дали е разбрал.
— Познаваш ли Джатин Пател?
— Ти ли си онзи…
Мъжът изведнъж замълча.
Ростов наведе глава и се втренчи в Нашим със сините си очи.
— Не много добре — измънка бижутерът. — Само веднъж съм се срещал с него. Знаех за него. Всички го познаваха.
— Интересуват ме двама негови познати. Някой си ВЛ, също индиец като него. По-млад. Може би работи за Пател. Или е работил за Пател. И един евреин на име Сол Вайнтрауб. Има фирма за търговия с диаманти някъде в Лонг Айлънд Сити. Но искам да разбера къде живее. Ясно? Виждаш колко е лесно. Правя всичко, за да те улесня. Кой е ВЛ? И къде мога да намеря Вайнтрауб?
— О, бих ви казал, ако знаех. Честна дума! Но не знам. Кълна се. Всички работим в Диамантения квартал: евреи, индийци, китайците, и ние. Но не общуваме много помежду си. Продаваме един на друг, купуваме един от друг. Но това е всичко. Не знам кои може да са тези хора. Моля ви, не наранявайте мен и семейството ми! Мога да ви дам пари.