— Надявам се, че ще впрегнете всичките си усилия, за да хванете този човек — добави той. — Това е огромна трагедия. Невъобразима.
Трима убити, единият от тях измъчван. И двама свидетели в опасност.
Но Луелин Крофт изглежда имаше друго предвид.
— Вижте, не мисля, че крадецът ще се опита да продаде камъните веднага. Първо ще трябва да ги шлифова, бързо — да ги осакати, и готовите диаманти ще изчезнат на масовия пазар в Амстердам, Ерусалим или Сурат. Тези камъни са създадени за величие. А сега? Ще бъдат опропастени. — Той повтори: — Трагично!
Лицето на Селито се изкриви в гримаса.
— Е, господин Крофт, ще направим всичко възможно, за да го заловим — каза Амелия Сакс. После добави хладно: — И ще се погрижим никой друг да не умира.
Девета глава
Разтреперан в мартенския студ, притиснал ръце до хилавите си гърди, Вимал Лахори седеше в парка на Вашингтон скуеър, този приятен анклав от спокойна зеленина насред Гринич Вилидж. Тук в по-хубави дни можеше да се види пъстро множество: улични музиканти и детегледачки, раздърпани наркопласьори, сериозни студенти и ученици, вдъхновени поети, вглъбени в размисли учени и предприемачи, които можеха да си отидат пеша у дома от финансовата или адвокатската си кантора на Уолстрийт, но обикновено предпочитаха лимузини.
Сега, в ранната вечер, Вимал седеше в една мрачна и пуста част на парка, далеч от високата и ярко осветена арка, копие на Триумфалната в Париж. Той погледна към аудиториите и общежитията на Нюйоркския университет и елегантните къщи от ерата „Хамилтън“ със светещи прозорци. Хората вътре сигурно се готвеха за излизане, вземаха си душ, обличаха се. Или режеха зеленчуците и дегустираха виното за предстоящата вечеря. При вида на тези малки, недостъпни удоволствия на Вимал Лахори му се плачеше. Той разсеяно се заигра с кафявата платнена гривна, която Адила му беше направила. Баща му бе изказал опасение, че може да попречи на работата му, и затова той я беше сложил едва като излезе от къщата.
Като се озърташе на всяка крачка по време на дългата, студена разходка, Вимал беше минал по сложен маршрут от „Порт Оторити“, която се намираше на трийсетина пресечки на север от тук. Първоначално мислеше да вземе метрото, но след уплахата, когато човекът от автогарата му върна телефона, реши да повърви пеша.
Не беше много вероятно убиецът да дебне в метрото, да се качва на влак след влак, с надеждата да го намери. Разбира се, той беше видял Вимал и знаеше точно как изглежда. Но чиракът шлифовчик бе видял само маска, ръкавици и тъмни дрехи.
Параноята му не беше толкова неоснователна; беше се отбил в един бар да изпие набързо две кока-коли и видя новините. От тях разбра, че извършителят още е на свобода, въоръжен и опасен. Полицията призоваваше всеки, който има информация за престъплението, да се обади незабавно. Тонът на полицейския говорител загатваше: „в името на собствената си безопасност“. Може би имаха информация, че убиецът го търси заради онова, което е видял. Трябваше да приеме, че е така.
Пак си спомни окървавения магазин. Шокът бе отминал и се беше сменил с ужас и скръб. Господин Пател — мъртъв. Той беше майсторът, намусен и винаги недоволен. Но разумен. Грижовен по свой начин. И каквото и да мислеше Вимал за занаята, на който господин Пател бе посветил целия си живот, не можеше да каже друго за човека, освен че беше гений. Вимал знаеше колко е трудно да накараш ръцете си да създадат това, което сърцето ти вижда.
И онази двойка, клиентите, младите годеници! Каква тъжна случайност беше да се озоват в магазина точно в момента на престъплението. Уилям и Ана. Щяха да се женят след шест месеца, спомни си Вимал.
Не беше успял да разгледа труповете — всичко бе станало прекалено бързо — но неподвижните крака на покровителя му се запечатаха в паметта му. Вимал Лахори беше сигурен, че това ще го преследва до края на живота му.
Той погледна телефона си — единственият му източник на информация за часа — и видя седем пропуснати повиквания от баща си и дванайсет съобщения. В този момент телефонът с изключен звук светна — поредното обаждане.
Вимал прекъсна и прибра апарата.
Усмихна се мрачно. Де да можеше така да прекъсне и чувството на вина, което изпитваше сега.
Господин Пател, двойката… Ужасна трагедия.
И все пак…
Вимал не можеше да отрече топлото, макар и помрачено чувство на облекчение, сякаш някакъв товар падна от плещите му. Дълго време бе подложен на бавен, неумолим натиск, сякаш бе заровен на сто километра под земята, тежаща върху него с цялата си образуваща диаманти сила. Сега свободата беше възможна. Нямаше начин да направи тази стъпка сам. Без някакво катастрофално събитие като този обир и убийство той щеше да направи това, което винаги беше правил: послушно да приеме живота, който баща му бе избрал за него. Да се съгласява. Да мълчи. И да се мрази за това всяка минута.