Колкото и ужасни да бяха обстоятелствата, Вимал Лахори бе получил шанс. И го прие. Животът му тръгна в друга посока.
Забеляза движение в другия край на парка. Сега я видя.
Всяко нещо по реда си…
Младата жена с прекрасна дълга черна коса вървеше през парка, като се оглеждаше наляво-надясно. Въпреки ужаса от това, което се беше случило, въпреки болката в корема и страната си, Вимал почувства познатата тръпка, вълнението.
Всеки път, когато я видеше — дори и след всичките тези месеци, откакто ходеха заедно — изпитваше това чувство.
О, връзката им не беше от най-гладките. Не можеха да се виждат толкова често, колкото им се искаше. Тя бе твърде заета със следването си на медицина в Нюйоркския университет, а той работеше дълги и извънредни часове за господин Пател и други шлифовчици на диаманти, на които баща му го даваше „под наем“. Освен това Вимал трябваше да прекарва голяма част от свободното си време в работилницата си в мазето у дома.
Това беше типично за много двойки, разбира се, в големия град, в това забързано време и на тази възраст. Тези трудности обаче бяха решими. В техния случай имаше един по-сложен проблем. Родителите на Вимал не знаеха за Адила Бадур и нейните не знаеха за него.
Тя не беше висока, но стройната й фигура създаваше впечатлението, че е. Днес косата й бе чисто черна (понякога като израз на бунт срещу консервативната си майка тя си правеше сини или зелени кичури; макар че това беше мирен бунт — тя никога не показваше разноцветните си прищевки на семейните събирания у дома).
Адила видя Вимал и лицето й грейна. Поне в първия момент. Но веднага се помрачи, а после стана тревожно — може би защото той изглеждаше блед и измъчен.
Вимал я поздрави с леко кимване. Не искаше да й маха с ръка. Все още си мислеше за маскирания убиец. Огледа се и видя само десетина души наоколо, които, без да му обръщат внимание, бързаха да се приберат на някое по-сухо и по-топло място.
Адила седна на пейката и го прегърна.
— Вим…
— Ох…
Той присви болезнено очи и тя веднага го пусна, дръпна се назад и го погледна изпитателно. Той се взря в красивото й лице. На нежната й кожа имаше много лек, но изящен грим, толкова фино нанесен, че не личеше коя от чертите й е допълнително подчертана и коя — не.
Вимал я хвана за ръката и я целуна силно. Очите й, сега забеляза той, го гледаха с рентгенов поглед.
— Гледах новините. Страшно съжалявам. Господин Пател. И онези клиенти. По всички канали говорят за това. Но не казаха за други хора.
Той й обясни как е влязъл и е изненадал крадеца.
— Избягах. Мисля, че той ме подгони, но успях да му се измъкна през аварийното стълбище.
— Съобщението, което ми изпрати… Ранен ли си?
Той обясни, че убиецът е стрелял, но куршумът е улучил торбичката в ръцете му. Парчета от камъка или част от куршума го бяха засегнали.
— Трябва да се прегледа.
— Отиди в болницата — каза тя.
— Не мога. Лекарите ще разберат, че са стреляли по мен. Задължени са да информират полицията.
— Тогава… — Адила вдигна идеално оформените си вежди. Сякаш казваше: „Хубаво си се подредил“.
Вимал повтори:
— Не мога. — Не можеше по никакъв начин да й обясни причината — не, причините — поради които не можеше да отиде в полицията. — Донесе ли каквото те помолих?
Тя не каза нищо.
— Моля те.
— Е, къде мога да те погледна?
— Тук, предполагам.
— Тук? — Тя се изсмя рязко. — Медицински преглед в парка на Вашингтон скуеър в студена, облачна мартенска вечер?
Но тя разбираше, че нямат много други възможности, тъй като и двамата живееха с родителите си.
Огледа се бързо и като се увери, че наблизо няма никого, кимна към якето му. Той свали ципа и вдигна суитчъра и потника си.
— Аха — измърмори тя грижовно. — Като скулптор, който се е наранил от прелитаща отломка от камък. Добре че не колекционираш ножове.