Изражението на Адила изведнъж стана сериозно и тя се вглъби изцяло в задачата — способност, благодарение на която един ден от нея щеше да стане прекрасен лекар. Той не беше Вимал Лахори, чиито устни бе целувала и чиито гърди бе галила, докато се излежаваха, след като са се любили. Той беше пациент. А тя — неговият лекар. Това беше всичко. Тя присви очи, внимателно огледа раната, после бръкна в чантата си. Сложи си сини гумени ръкавици.
— Как ти се струва? — попита той.
— Шшшт. Гледай да не се появи някой.
Той се подчини. Но никой от малкото хора наблизо не им обръщаше внимание.
Ръцете й заработиха бързо — с памучета и някаква студена тъмнооранжева течност за дезинфекция. Той усети парене, но не силна болка.
— Драскотини. Синини.
— Тук отстрани. Това ме притеснява.
— Виждам.
Силна пареща болка го прободе, когато тя заопипва гръдния му кош долу вдясно.
— Има парченце от камък. Под кожата. — Тя издиша шумно, звучеше загрижено. — Вим, трябва да те види лекар. Трябва.
Той знаеше как ще се разиграе този сценарий.
— Не.
— Нямам нищо за упойка.
Студентите по медицина нямаха достъп до медикаменти с ограничен режим, предположи той.
— Опитай.
— Вим, аз уча физиология и органична химия. Учебници, компютри. Даже още не са ни пускали в моргата.
— Бих го направил сам, но не достигам мястото. Моля те.
— И трябва да се зашие — продължи тя.
Той стисна ръката й.
— Няма да отида в болница. Просто извади парчето. Направи каквото можеш. Превръзка.
Тя се намръщи.
— Ще го превържа. Но ако кървенето не спре… — Бръкна в чантата си и извади пинсети. — Ето, подръж това.
Той ги взе.
— Подай ми ги, когато ти кажа. И дръж това. — Подаде му айфона си и включи фенерчето. — Насочи го надолу, към страната си.
— Искаш ли пинсетите?
— Още не. — Той усети как ръцете й опипват около пулсиращата рана. — След минута ще е готово. Но трябва да ми ги дадеш бързо, когато ги поискам.
Звучеше загрижено. Дали имаше по-сериозен проблем от…
— Ох! — извика Вимал и се дръпна назад, след като рязка болка прониза гърдите му отстрани и нагоре до челюстта, но бързо намаля.
— Готово — каза Адила и показа кървавото парченце кимберлит върху една марля. Със силните си пръсти беше стиснала раната отстрани, за да измъкне камъчето.
— Измами ме — прошепна той задъхано.
Тя си взе пинсетите.
— Това се нарича психическа анестезия — обясни. — Отвличаш вниманието и действаш бързо.
— Това в университета ли го научи?
— От „Дискавъри“, мисля. „Лекарите през Гражданската война“.
Адила остави марлята настрана, взе шишенцето с дезинфектант — „Бетадин“, пишеше на етикета — и пръсна малко студена течност върху раната. Притисна друга марля върху мястото и я задържа около минута. Вимал почувства абсурдното желание да попита как са родителите й и как се е справила на теста по физиология.
— Дай пак светлина — каза тя и завъртя ръката му с телефона.
Извади няколко превръзки с лейкопласт и ги закрепи върху раната.
— Боли ли? По скалата от едно до десет?
— Три и седем шестнайсети. Винаги съм искал да го кажа.
— Вземи. — Тя му подаде шишенце тиленол и бутилка вода „Данон“.
Вимал взе две хапчета и ги изпи с половината от водата.
— Това беше единственото парче, което е проникнало под кожата. Останалото са само натъртвания, порязвания и драскотини. — Тя опипа ребрата му. Пак го заболя, но не много. — Няма нищо счупено.
Опитвайки се да не обръща внимание на пулсиращата болка, Вимал взе парченцето камък и го огледа. Не беше голямо — около сантиметър и половина дълго и много тънко. Сложи го в джоба си.
— За спомен? — попита тя.
Той не отговори; отново смъкна дрехите си.
— Вземи. — Адила му подаде кафявото шишенце с бетадин. — Оставя петна, но не мисля, че това е най-големият ти проблем. О. И суитчърът.
Извади от чантата си лилав пуловер с логото на университета. Голям. Не неин. Може би го беше купила за баща си. Вимал я беше помолил също да му донесе някакви дрехи. Светлосивият му суитчър имаше петна от кръв. Можеше да купи нов, но трябваше да пести парите.