— Нашият мистериозен ВЛ? — попита Селито.
— Възможно е.
Възможно. Може би. Евентуално.
На вратата се позвъни и Райм погледна екранчето на домофона.
Със Сакс се спогледаха.
— Застрахователят? — предположи тя.
Беше се обадила в нюйоркското представителство на компанията, застраховала камъните. Коравосърдечният Луелин Крофт вече беше изпратил известие за кражбата и агентът бе предложил да дойде още тази вечер въпреки късния час.
Вероятна загуба от пет милиона долара е добър стимул, предположи Райм.
— Отвори му — нареди той на Том.
След малко болногледачът доведе госта в хола. Застрахователният агент кимна за поздрав и примигна изненадано, когато видя сложното оборудване.
— Леле! — измърмори.
Казваше се Едуард Акройд и беше старши експерт по застрахователни искове в „Милбанк Ашурънс“, с офис на Боруд стрийт в Долен Манхатън.
Излъчването му беше на средностатистически човек във всяко отношение. Среден на ръст, средно тегло, средно гъста добре оформена кестенява коса. Дори кафявите му очи бяха с нюанс, който изглеждаше едновременно необичаен и незабележителен. Уместно изглеждаше някъде около средата на средна възраст.
— Каква ужасна трагедия — каза той с акцент, който можеше да звучи от устата на говорител от Би Би Си, представи си Райм. — Джатин Пател… убит. И онази млада двойка. Когато цялото бъдеще е било пред тях. Мъртви.
Поне първият коментар на Акройд беше за жертвите, а не за камъните.
Том взе бежовото му палто. Отдолу застрахователят носеше сив костюм и с жилетка, рядкост в Съединените щати напоследък. Ризата му беше колосана и вратовръзката също изглеждаше така, макар че на Райм може би само му се струваше. Предвид елегантното облекло и часа, може би Акройд идваше директно от официална вечеря или от театъра. На ръката си носеше годежен пръстен.
Членовете на екипа се представиха. Акройд почти не реагира на физическото състояние на Райм — повече се изненада на професионалния газов хроматограф и масспектрометър в ъгъла — и когато криминалистът му подаде работещата си ръка, дясната, той я стисна, макар и внимателно.
— Заповядайте, седнете — покани го Сакс.
— Не, благодаря, детектив. Нямам много време. Исках само да се представя. — Акройд се огледа. — Очаквах… полицейски участък, предполагам.
— Провеждаме част от разследванията тук — обясни Селито. — Линкълн беше началник на Отдела по криминалистика, а сега работи като консултант.
— Един вид американски Шерлок Холмс.
Райм се усмихна вяло. Беше чувал това сравнение около петстотин пъти.
— Бях в Нюйоркската полиция — нашия „Скотланд Ярд“ — преди да започна да работя частно.
Акройд отново огледа екипировката и отбеляза:
— Добро оборудване. И то в частен дом. — Приближи се до газовия хроматограф и го огледа с възхищение.
— Отне ми няколко години, докато събера всичко — обясни Райм. — Тук можем да провеждаме само най-основни анализи. Ако се наложи нещо по-сложно, изпращаме пробите в други лаборатории.
— Понякога основният анализ е достатъчен — отбеляза Акройд. — Прекалено многото информация може да те заблуди. От дърветата не можеш да видиш гората, не е ли така?
Райм кимна. Изпита известна симпатия към застрахователя. Бивш полицай, който е станал нещо като него — частен детектив.
Не, детектив-консултант.
Както се определя Шерлок Холмс.
— Познавахте ли Пател? — попита Селито. — Или някого, който е работил за него?
— Не, но, разбира се, знаех за него. Всеки, свързан по някакъв начин с диамантената индустрия, го знаеше. Джатин Пател беше диамантер — чували ли сте този термин?
— Не.
— Означава всеки, който работи в сферата на добива и обработката на диаманти. Той беше майстор-шлифовчик на диаманти. Повечето диаманти в наши дни се обработват в Индия, малка част — в Антверпен и Израел. В миналото и Ню Йорк е бил важен център. В момента не е толкова голям, но малкото останали тук диамантери са най-добрите в света. А Пател беше върхът на сладоледа.
— Какво го правеше толкова добър? — попита Сакс.
— За да разберете, трябва да ви разкажа малко повече за бизнеса.
— Защо не? — каза Селито.