Като държеше едната си ръка вдигната пред нападателя, с дланта навън, за да покаже, че не го застрашава, Уилям се приближи до Ана. Прегърна я с другата ръка през кръста и й помогна да се изправи. Тя трепереше.
Грабителят дръпна кабела на осветлението от стената. Извади от джоба си макетен нож и избута острието с палец. Като остави за момент пистолета, сряза кабела на две дълги парчета. Подаде едното на Ана.
— Вържи му ръцете.
Кимна към Уилям. Пак този акцент. Европейски? Скандинавски?
— Направи го — каза й внимателно Уилям. — Само спокойно. Можеше да ни застреля — добави шепнешком. — Явно не иска да ни убива. Вържи ми ръцете.
— Стегнато.
— Да, ще го направи.
С треперещи ръце тя го завърза.
— Легни на земята.
Уилям легна.
Разбира се, нападателят искаше да елиминира най-напред основната заплаха — него. След това, като постоянно наблюдаваше Пател, мъжът върза ръцете на Ана и я блъсна на пода до Уилям.
Смразяваща мисъл като студен душ скова сърцето на младежа. Уилям осъзна, че нападателят е сложил маската, преди да нахлуе в магазина, за да скрие лицето си от камерите.
Но не я носеше, когато влезе в сградата. Защото е дебнал някой клиент да го вкара през вратата на Пател. Може би е чакал добре изглеждаща двойка, която да го заведе във фирма, подходяща за грабеж.
Охранителната камера на Пател нямаше да запише лицето му.
Но те можеха да го разпознаят.
А това означаваше само едно: престъпникът ги беше завързал, за да не могат да се съпротивляват, когато ги убива.
Сега мъжът се приближи и се надвеси над тях.
— Слушайте, моля ви…
— Шшшт.
Уилям започна да се моли: „Ако ще ни убива, нека да ни застреля. Да го направи бързо, безболезнено“. Успя да погледне нагоре, като с мъка извъртя главата си. И видя, че мъжът е оставил пистолета на щанда.
Нападателят клекна до тях с ножа в ръка.
Уилям лежеше с гръб, притиснат в този на Ана, и като хлипаше, се опита да протегне ръка. Напипа нейната. Запита се дали беше лявата и дали пръстът, който галеше сега, беше онзи, на който за малко щеше да заблести пръстен с 1,5-каратов диамант с шлифовка „принцес“, със съвсем малки несъвършенства и почти безцветен.
Втора глава
Това бе животът му.
Днес беше типичен ден. Ставане в шест, в събота, можете ли да повярвате? Помогна на майка си да изпразни всички рафтове в килера и кухнята, да почисти и да постели нова хартия. После изми колата — в този мокър, мрачен ден! Прегърна майка си и баща си за довиждане и взе метрото от дома си в Куинс до Бруклин, за да изпълни една поръчка на господин Пател.
После — пак на метрото, този път за Манхатън, където го чакаха камъни за шлифоване. Композицията потегли на север с леко поклащане.
Събота. Когато всички са на пикник, на мач, на кино… или в музеи.
Или в галерии.
Каква несправедливост!
Ох, забрави за развлечения. Вимал Лахори щеше да си бъде много добре — даже би предпочел да бъде — във влажното мазе на семейната си къща в Куинс.
Но нямаше как.
Уви се по-плътно с тъмносивото вълнено палто, докато леко се полюшваше от движението на влака. Двайсет и две годишният Вимал беше слаб и нисичък. Бе достигнал сегашната си височина, метър и шейсет и седем, в началното училище и около две години имаше преднина пред другите момчета в класа, докато другите не го настигнаха, а и го надминаха. Все пак благодарение на етническата насоченост на училището, с повече ученици от латиноамерикански и азиатски произход, отколкото бели или чернокожи, той не беше от най-дребните. Разбира се, това не го спасяваше от някое и друго ступване. Странно, но поводът за най-сериозното му сбиване беше, че семейството му идваше от Кашмир, спорната гранична област между Индия и Пакистан. Вимал беше сигурен, че е единственото момче, което е яло бой заради граничен спор. Още по-странно беше, че двамата побойници, от по-горен клас, бяха мюсюлманин и хиндуист — факт, който би трябвало да ги направи заклети врагове.
Раните му бяха незначителни и след това никой не го закачаше — до голяма степен защото той изобщо не се чувстваше кашмирец (дори не знаеше къде на картата се намира родината на дедите му), но по-важното, защото умееше да се стрелка бързо като оса по футболно игрище. Доброто владеене на топката винаги е коз в геополитиката.