— Който и да се е обадил на вашия приятел в Амстердам, е използвал предплатен телефон, който сега е изключен. Може да го е унищожил или батериите да са паднали. Ще го обявят за засичане, ако се включи.
Без основателна причина за използване на специални разузнавателни средства, помисли си Райм. Но ако това беше телефонът на Извършител 47 и той все пак го включеше, можеха да го засекат и да му отидат на гости.
— Добре. Благодаря за съдействието — каза Селито. — Ние също се чудехме къде крадецът може да се опита да продаде диамантите. Говорих с няколко детективи и агенти на ФБР, които работят по случаи с крадени бижута — но не толкова скъпи и все готови изделия. Те не познават никого, който би могъл да пласира необработени диаманти за пет милиона.
— Нормално — рече Акройд. — Това е много специализиран пазар. Не знам дали господин Крофт е споменал, но крадецът е взел сурови камъни, защото е много по-трудно да се проследят. Няма сериен номер като при готовите.
— Да — отвърна Райм. — Каза ни.
— Новината за кражбата вече се е разпространила, разбира се. Всички в бизнеса знаят за нея. Предупредих познати тук и в чужбина да ми се обадят, ако някой иска да продава сурови диаманти… или търси нелегален шлифовчик.
— Крофт каза, че точно от това най-много се страхува — отбеляза Райм.
Акройд се усмихна сдържано:
— Господин Крофт… той е наш клиент, разбира се, но мисля, че дори сам ще признае, че твърде много се привързва към своите продукти. Виждате ли, той е от старата школа диамантери. Сега има нова тенденция на така наречените „маркови“ диаманти, често с допълнителни стенички, нестандартни размери и дълбочина. Производителите често правят това, за да вземат от клиентите повече, отколкото струва всъщност диамантът. Твърдят, че купувачът придобива нещо уникално — специална марка. Но това е неетично. Проблемът е, че много от тези фирми не отчитат качествата, които правят диамантите велики. „Грейс-Кабът“ никога не биха направили това. Суровите камъни, които са изпратили на Пател за шлифоване, щяха да бъдат уникални екземпляри, когато бъдат завършени. А ако бъдат шлифоване нелегално, ще свършат в някой мол и улична бижутерия.
— Тези ваши познати? — попита Сакс. — Кои са те?
— О, диамантери, брокери, директори на мини, търговците на бижута, благородни метали и скъпоценни камъни, транспортни и охранителни компании, инвестиционни посредници — диамантите, както и златото, са инвестиционна стока. Не искам обаче да останете с впечатлението, че разполагаме с купища информация. Хората в този занаят като цяло не се доверяват на непознати. Като застраховател трябваше да положа неимоверни усилия, за да прекрача с единия крак през вратата, така да се каже. През годините доста напреднах, но дори за мен е истинска борба да накарам хората да ми съдействат.
Райм си спомни, че Рон Пуласки се беше оплакал колко е трудно да намери търговци, готови да помогнат в търсенето на мистериозния ВЛ.
— Срещаме голямо нежелание да говорят с колегите, които търсят свидетели.
— И това естествено нежелание да се говори сега е още по-голямо заради убийствата — добави Акройд. — Мисля, че хората просто се страхуват.
Нормално, като си помислят за макетния нож.
— Е, жалко, че амстердамската връзка удари на камък. Но заподозреният може пак да включи телефона си. Има надежда. Ще продължа да разпитвам и ще ви държа в течение, ако открия нещо.
— Много ще ни помогнете — каза Селито. — Благодаря.
Акройд взе палтото си от закачалката, където го беше оставил Том, и го облече.
— Ако мога да помогна с нещо друго, обадете се. Трябва да кажа, че в „Милбанк“ имаме солиден опит във възстановяването на изчезнали скъпоценности на нашите клиенти. Така, ще ви държа в течение. Лека вечер.
— И? — попита Райм.
— Може да бъде полезен — каза Рон Пуласки. — Той е вътрешен човек.
Райм въздъхна:
— Добре е да бъдем по-конкретни.
Едуард Акройд си бе тръгнал преди час. Рон Пуласки се беше върнал от своето безполезно търсене на свидетели в Диамантения квартал. Не беше намерил никаква следа към С или ВЛ, камо ли към Извършител 47. Други полицаи продължаваха търсенето.
Разказаха на Пуласки за застрахователния агент и веднага му дадоха задача да го проучи. Той провери в интернет и потвърди, че компанията на Акройд, „Милбанк Ашурънс“, базирана в Лондон, има представителства в Ню Йорк, Сан Франциско, Париж и Хонконг. Освен това помоли Фред Делрей, един агент на ФБР, с когото понякога работеха, да провери в „Скотланд Ярд“. Да, Едуард Акройд наистина си беше създал име като детектив в отдел „Обири“, преди да напусне полицията, за да се присъедини към „Милбанк“. Пуласки не можа да потвърди, че компанията обслужва „Грейс-Кабът“ — застраховките обикновено не са публична информация — но от „Милбанк“ се рекламираха, че специализират в застраховане на благородни метали и скъпоценни камъни, включително на добиващи фирми.