Така Акройд издържа проверката… и бе предоставил информация, която би могла да бъде полезна, и все още можеше да бъде — амстердамският търговец. Имаше обаче един проблем. Целите им съвпадаха, но само донякъде. Веднага щом диамантите бъдеха намерени, „Милбанк“ и „Грейс-Кабът“ щяха да започнат съдебен процес за освобождаване на суровите камъни от съхранение като веществени доказателства. Райм и Селито, от друга страна, щяха да искат да ги задържат в полицейското хранилище до приключване на делото срещу Извършител 47, което можеше да се проточи. А ако диамантите се намереха и убиецът не беше заловен, те трябваше да останат на съхранение за неопределено време. Нито застрахователят, нито минната компания щяха да се зарадват на това.
Но като си позволи едно малко клише, Райм си помисли: „Всяко нещо с времето си“.
Засега задачата беше да намерят убиеца и ако благовъзпитаният британец помогнеше, Райм можеше да преодолее подозрителността си към консултантите (предразсъдък, който имаше въпреки факта, че самият той беше такъв) и да върне услугата на Акройд.
— Така, един въпрос — каза Селито. — Нашият англичанин вече е проверен. Ще му кажем ли за младежа от товарната рампа и брадатия тип в коридора — онзи, който е посетил Пател в единайсет?
Обсъдиха въпроса и решиха да не информират Акройд за тази линия на разследването. Райм разсъждаваше, че макар той да изглеждаше надежден, имаше риск някой от познатите му умишлено или неволно да издаде факти, които Извършител 47 да научи.
— Но нека да дадем снимката на младежа на нашите хора, които търсят свидетели — каза Сакс.
Екипът отново се събра пред екрана и Купър свали снимки на младежа, който може би беше ВЛ.
— Пуснете ги до всички участъци в града, но нека „Мидтаун-Север“ и „Юг“ да започнат сериозно търсене. Кажете им, че инициалите му вероятно са ВЛ и че е млад. Индиец.
— Хъм. Мисля, че трябва да се каже южноазиатец — поправи го Купър.
— Пиши го южноазиатец наклонена черта индиец. И ако някой се почувства засегнат, може да съди сакатия за оскърбителен език.
Втора част
Разцепване
Събота, 14 март
Единайсета глава
Телефонът му звънеше. Непознат номер. Той въздъхна и със свито сърце вдигна.
— Да?
— Господин Сол Вайнтрауб?
Колебание.
— Да. Кой е, моля?
— Детектив Амелия Сакс, Нюйоркска полиция.
— Аха.
— Господине, срещали ли сте се с Джатин Пател на Четиридесет и седма улица? Вчера около единайсет сутринта?
По дяволите…
Това беше последното нещо, което искаше. Сол Вайнтрауб се беше надявал да остане анонимен. Четиридесет и една годишният мъж стоеше в малкия, миришещ на мухъл хол на дома си в Куинс. Тясна, но уютна стая, пълна с вехти дрехи от къщата на родителите му и различни джунджурии, които със съпругата му бяха купували през годините. Той стисна силно телефона. Това беше домашният му апарат. Сърцето му затуптя по-силно; гадеше му се.
— Аз съм… — Не можеше да отрече. — Да. Срещахме се.
— Научихте ли за смъртта му?
— Да, да… Как разбрахте за мен?
— Видяхме ви на записа от една охранителна камера в сградата на господин Пател. Нашите хора обиколиха квартала и разпитаха за вас. Един търговец на бижута ви разпозна.
По дяволите…
Детективката сигурно му беше ядосана, че не е отишъл в полицията. Но той не искаше да се замесва. Твърде много рискове — както за репутацията му в диамантения бизнес, така и физически, свързан с онзи психопат, който беше убил Пател и клетите младежи.
— Не знам нищо. Щях да се обадя веднага, ако можех да помогна с нещо. Тръгнал съм си много преди да стане убийството.