Като стискаше и разпускаше юмруци, той си помисли: „Колко тъжно! Джатин Пател. Мъртъв. Един от най-добрите диамантери в света. Скъпоценностите, които са били откраднати, сигурно са ценни — той работеше само с най-добрите диаманти — но да го убият за камъни? Да, можеше да се случи в Африка, Русия или Южна Америка. Но не и тук“.
Той отново се замисли, че жената беше доста любезна, Аманда, не — Амелия. Не беше запомнил фамилното й име, но звучеше немско. Може би бе еврейка. На колко ли години беше, дали беше омъжена? Двайсет и осем годишният син на Вайнтрауб още не беше женен.
Той въздъхна.
Мобилният му телефон иззвъня.
Странно. Обаждаше се собственикът на малката закусвалня на самообслужване близо до неговия офис — на около десет пресечки от тук. Бяха приятели, но рядко говореха по телефона.
— Ари. Как си, наред ли е всичко?
— Сол. Просто реших, че трябва да знаеш. Един тип идва в кафенето и пита за теб. Изглеждаше доста любезен. Попита дали ти си същият Вайнтрауб, който живее на „Дитмарс Корт“. Джени му отговорила, че си ти. Току-що ми каза.
— Кога е било това?
— Преди около половин час.
Вайнтрауб се замисли трескаво: „Пател казва на убиеца името ми и адреса на офиса ми — но не домашният. Убиецът започва да разпитва около магазина ми, след като се е снабдил със списък на всички хора на име Сол Вайнтрауб във и около Лонг Айлънд Сити. В закусвалнята пита касиерката дали Вайнтрауб, на когото е магазинът в съседство, е същият, който живее на «Дитмарс Корт». Представя се за негов приятел. И Джени казва, че е той. Проклет интернет“.
По дяволите…
— Трябва да излизам.
Вайнтрауб затвори и активира клавиатурата на айфона си.
Преди да успее да набере 911, някой го сграбчи отзад, завъртя го и изтръгна телефона от ръцете му. Вайнтрауб изпищя от изненада и страх. Лицето на мъжа бе скрито под маска. Прозорецът на мазето, прозорецът на задната баня — помисли си Вайнтрауб. Той никога не ги затваряше, а трябваше.
— Не, не, моля ви! Нищо не съм им казал! Кълна се. Нищо не съм видял, не съм опасен!
Сърцето му биеше отчаяно.
Нападателят погледна дисплея и пъхна телефона в джоба си.
Вайнтрауб заскимтя отчаяно:
— Моля ви. Мога да ви дам диаманти, злато. Каквото поискате! Моля ви! Имам съпруга, дъщеря. Моля ви.
Мъжът вдигна пръст към устните си и му даде знак да мълчи, сякаш беше дете.
Дванайсета глава
Едно от пиленцата от вчерашното забавление в магазина на Джатин Пател вече го нямаше.
Сол Вайнтрауб.
Сбогом. Нека твоят еврейски Господ да приеме душата ти. Или да гориш в ада. Или където другаде отиват душите на евреите. Владимир Ростов не беше достатъчно възрастен, за да помни Съветския съюз от личен опит, но доколкото познаваше историята, мислеше, че държавният атеизъм в СССР много добре щеше да му пасне. Той не вярваше във втория живот за душите.
И така, един по-малко. Оставаше да очисти още едно пиленце: мършавия младеж. Ростов с нетърпение очакваше новини от дребния плачлив персиец Нашим, за когото беше по-добре да използва почивния ден за обаждания до индийските си колеги в диамантения бизнес.
Ростов си мислеше за дъщерите му: Шехерезада и Котето.
Красиви момичета.
Владимир Ростов в момента се зареждаше. Жилището му бе в Брайтън Бийч, руския квартал на Бруклин, но сега се намираше в съседния Шийпсхед. Седеше в един от любимите си ресторанти. Известният „Рол’н Роустър“, истинска забележителност на Бруклин. Беше квартална „дупка“ — термин, който беше чул, но не разбираше много добре (английският не му беше роден). След като видя думата в речника, разбра защо толкова много му харесва. Той просто се чувстваше като у дома си в „дупка“. Особено тази, в която сервираха превъзходни сандвичи с печено говеждо — и с кашкавал, винаги кашкавал — и кока-кола, по-хубава от онази в Москва, гаранция.
Единственият минус беше, че не можеше да пуши вътре, което би направило храненето тук още по-приятно.
Една майка с две момченца мина покрай него — децата, точно като него, имаха късо подстригани руси коси и широки лица. Зяпнаха възхитено вечерята му, може би впечатлени от количеството. Два сандвича и половина и планина от пържени картофи.
Тъй като се намираха в близост до Малката Одеса, кварталът на руските емигранти, Ростов им каза: