— Здравствуйте.
Момчетата го изгледаха тъпо с хладни сини очи, също като неговите. Майката кимна и на прекалено напудреното й славянско лице се появи лека усмивка.
— Хорошего дня — отговори.
Очите на Ростов се насочиха между краката й, а когато тя отмина — към задника. Жената носеше късо червено яке и тясна черна пола — и той загледа с наслада плавно поклащащите й се бедра. Замисли се, но реши, че няма разумен сценарий, който да осъществи моментната му фантазия. Опит да насили майка с деца можеше да има само лоши последици за него.
Апетитът му към жените, както към говеждото (пък и към повечето други неща, в този ход на мисли, включително диамантите), беше неутолим.
Вкаменен…
Звучеше по-добре на руски, отколкото на английски.
Трябваше да благодари на родителите си за израза — както и за самото състояние, което Ростов сравняваше с форма на контролирана лудост.
Всичко започна с баща му. Една нощ — без да е близнал даже капка водка! — той наръга жена си, майката на Ростов (макар и само веднъж в лицето и с най-обикновена отвертка, тоест нищо сериозно). След това се съблече чисто гол и хукна в близката гора, където прекара нощта, като виеше и вероятно гонеше диви животни. На разсъмване разбил с камък леда, образувал се около него в потока, където бил паднал, преди да заспи, и се върна у дома. След като й прости за изневярата, баща му започна систематично да води преговори за развод с бъдещата си бивша жена. Обсъждаха редица подробности, като недвижими имоти, влогове и застраховки — но нито дума за това, къде ще отиде малкият Владимир; момчето винаги беше на заден план в най-добрия случай.
Решиха да го изпратят временно при чичо Грегор и леля Ро.
Така дванайсетгодишният Владимир събра нещата си в един куфар, дори не на колела, а от онези, които се носят, и една пазарска чанта и се качи на самолета за живописния град Мирни.
Ако на света има място, където душата ти може да се вкамени, това беше Мирни.
Ростов взе остатъка от сандвича, изяде го на няколко хапки и взе следващия. Пак погледна лаптопа си, който беше включен в интернет, и продължи да превърта сайтовете. Той живееше с това устройство. Гледаше порно, играеше игри, изпращаше писма, хакерстваше (като типичен руснак, разбира се) и следеше новините.
Това последното правеше в момента, докато дъвчеше, опитвайки се да не мисли за бедрата на майката със славянски черти. Прочете няколко съобщения, свързани с инцидента с горкия Пател.
Нищо ново. Нищо, което да го засяга. И засега никой не свързваше убийството на Сол Вайнтрауб със събитията в „Пател Дизайнс“, поне не в пресата, въпреки че полицията сигурно знаеше. Убийството на Вайнтрауб не привличаше много вниманието и изобщо не се споменаваше в националните новини. Всички говореха само за „Клането на Четиридесет и седма улица“ (заглавието на „Ню Йорк Поуст“).
Заподозреният беше бял мъж, среден на ръст, с тъмни дрехи и плетена шапка.
Хъм. Няма да намерите много такива в Ню Йорк.
Последният сандвич свърши. Ах…
Той пак се зачете в новинарските сайтове и изявленията на полицията. Съобщаваха някои детайли, но не много. Нищо за второто пиленце, с инициали ВЛ от календара на Пател.
Той вдигна една салфетка пред устата си и потисна нов пристъп на кашлица. Вдиша, издиша. Бавно. Пристъпът премина. Ростов отвори сайта с онлайн предаване на една голяма кабелна мрежа, сложи слушалките в ушите си и увеличи звука. Докато изпие една кока-кола и изяде десетина пържени картофа, не споменаха нищо за престъплението. Най-сетне пуснаха репортаж за убийствата и грабежа с включване от „главния криминален кореспондент“ на канала; длъжностното название развесели Ростов, защото мацето изглеждаше на не повече от трийсет.
Блондинката (много привлекателна при това) седеше в студиото и вземаше дистанционно интервю със строен мъж на средна възраст с елегантно сако, бяла риза и вратовръзка. Косата му беше подстригана много късо.
— С нас е доктор Арнолд Мур, криминален психолог от университета „Къмбърланд“, Охайо. Добре дошли, докторе. Според полицията крадецът, който е проникнал в бижутерийния магазин на Четиридесет и седма улица вчера, е взел няколко диаманта, но е оставил камъни за още стотици хиляди долари. Не е ли необичайно за крадец да остави такава ценна плячка?
— Благодаря, Синди. Професионалните крадци, атакуващи бижутерийни магазини от най-висока класа, какъвто е този на господин Пател, са най-добрите от най-добрите. Човек, който извършва толкова нагъл опит за грабеж, ще се погрижи да извлече максимална печалба. Това означава, че ще вземе всеки диамант, който намери.