— „Максимална печалба“. Говорите за обирите като за бизнес.
Синди изглеждаше шокирана. Ростов харесваше циците й, изпъкващи под жълтата рокля, макар и малко засенчени от големия гердан от дървени дискчета. „Защо този аксесоар?“ — почуди се той, но после пак се заслуша в разговора.
— Точно така е, Синди. И този обир не е, ако мога така да се изразя, типична „трансакция“.
Направи жест, сякаш слага кавички на думата, разбира се. Този тип беше доста неприятен, помисли си Ростов.
— Ето защо мисля, че тук става дума за нещо друго, има друг мотив.
— Какъв мислите, че може да е той? — попита сладката Синди.
— Не мога да гадая. Може би извършителят е имал друга причина да убие шлифовчика и е взел няколко камъка, за да накара полицията да си мисли, че става дума за грабеж.
„Но нима това не е гадаене, докторе? — помисли си Ростов. — Тъпак.“
Синди се намеси:
— А може би е искал да убие младата двойка? Уилям Слоун и Ана Маркам от Грейт Нек, щата Ню Йорк.
Тяхна снимка, усмихнати, за кратко се появи на екрана. Ростов прокара шепа пържени картофи с кока-кола.
— И това е възможно, Синди. Но от това, което чух, едва ли е имал мотив да ги убие. Няма криминални връзки. Изглежда, че те са случайни жертви. Но сте права, възможно е убиецът да ги е избрал умишлено.
Ростов се забавляваше от това прехвърляне на реплики: „искате да кажете“, „имате право“ — като войници, които си подмятат ръчни гранати. Като начин да се увериш, че другият поема отговорност за безотговорните ти инсинуации.
— Такива млади хора. Някакво предположение защо?
— Отишли са, за да вземат годежния си пръстен. Не знаем дали убиецът е знаел това, но може да се е досетил.
— Младоженците са били истинската му цел?
Ръчна граната в едната посока.
— Мога само да кажа, че в практиката си съм установил, че не е необичайно за убийци психопати да таят омраза срещу хора, имащи нещо, което те нямат.
Успешно отбита атака.
— Смятате, че може да е бил отхвърлен, изоставен пред олтара. Или е страдал, защото родителите му са имали труден брак.
Лекарят се усмихна снизходително.
— Много искаме да узнаем повече. Но е ясно, че това престъпление не се вписва в шаблона за професионална кражба на диаманти.
Тръгна реклама. Ростов затвори сайта и изгаси лаптопа.
Обра кетчупа с последния картоф и след като не успя да обере всичкия, използва пръстите си за остатъка. След като ги облиза, той ги потопи в чашата си с вода и ги избърса със салфетка. Стана и си купи още няколко сандвича за вкъщи — за да може да пуши, докато се храни, като нормалните хора (единствената му претенция към Путин беше, че и той забрани пушенето на повечето обществени места в родината). Ростов плати и излезе в студената сива мартенска сутрин.
„Е, докторе, мислиш се за голям умник, нали? Може и на теб да ти дойда на гости, с малкия ми нож.“
Ростов си представи сърцераздирателните писъци на психолога, докато ножът се забива в кокалестите му пръсти или в ушите му. Но както потният секс с майката, чиито бедра се люлееха като атракция в увеселителен парк, това беше чиста фантазия.
След като се закашля леко, Ростов тръгна целеустремено по неравния тротоар, като редуваше хапки от божествения сандвич с дръпвания от смрадливата си руска цигара. Не можеше да реши кое е по-вкусно.
Тринайсета глава
Шокирана от сцената, която завари, Амелия Сакс спря форда си на тази тиха и спокойна улица в Лонг Айлънд Сити, остави полицейската си карта на таблото и слезе.
Имаше четири патрулни коли. И една цивилна. Също линейка. Последната не беше необходима, както красноречиво подсказваше дебелият найлонов чувал, с който бе покрит трупът във фоайето на сградата.
Трупът на Сол Вайнтрауб.
Първата й мисъл беше дали можеха по някакъв начин да спасят живота му.
Не можа да си отговори.
Убиецът сигурно бе започнал да издирва Вайнтрауб от момента на убийството в Мидтаун. Той просто се беше справил малко по-добре от тях. Сакс се беше обадила на Вайнтрауб в момента, в който научиха името му. Да заключи вратите. Да не отваря на непознати. И от местния участък, 114-и, изпратиха кола максимално бързо.