Това, че самият Вайнтрауб трябваше да им се обади в минутата, когато е научил за смъртта на Пател, а не беше, нямаше значение. Никой полицай не може да обвинява потенциален свидетел, че се е уплашил и се е скрил.
Телефонът й иззвъня. Райм.
— На мястото съм — каза тя.
— Имаме нещо интересно, Сакс. Текстово съобщение от предплатен телефон, който вече е деактивиран, разбира се. Изпратено е до половин дузина телевизионни канали и радиостанции в района. По новините само за това говорят. Току-що ти го изпратих.
Тя отвори текстовите си съобщения.
Основната идея на годежа е момчето да се обвърже с тържествено обещание да се ожени за своята годеница. Сега аз също ще се обвържа с едно обещание. Търся ТЕ, търся те на всякъде. Купи пръстен, сложи го на красив пръст, но аз ще те намеря и ще изцедя всяка капка от кръвта ти за твоята любов.
— Боже, Райм. Мислиш ли, че това е Четиридесет и седем? Или някой имитатор?
— Не знам. Пратих го в централното управление за анализ от лингвист. Не че очаквам да научим много. Интуицията ми подсказва, че е от него. Но знаеш колко можем да се доверим на нея. Така, направи огледа и ще говорим, когато се върнеш.
Тя тръгна към сградата, скромна типова къща, с олющена бяла боя и празни кафяви сандъчета за цветя на первазите на прозорците. Инстинктивно опипа глока си Gen4 FS, за да се ориентира къде точно е разположено оръжието. Отпред имаше голяма тълпа. Не беше невъзможно Извършител 47 да е сред тях — да се навърта наоколо, за да види как върви разследването. Сакс огледа хората — петдесет-шейсет души — и микробусите на телевизионните станции. Дали извършителят беше сред тях? Униформените й колеги разпитваха за свидетели. Ако хората бяха забелязали някого, който им се е сторил подозрителен или се е отдалечил твърде бързо, това можеше да бъде следа. Все пак тя предполагаше, че убиецът е приключил каквото е замислил и е избягал от местопрестъплението. Този път беше използвал пистолета. Не ножа. Но по жертвата отново имаше следи от побой.
— Здравей, Амелия.
Тя кимна на Бен Кол, един детектив от 114-и участък.
— Как така и вие сте замесени? — попита той.
Сакс обясни на колегата си, слаб пооплешивял мъж около петдесетте:
— Жертвата е свидетел на убийството в бижутерийния магазин на Четиридесет и седма вчера.
— О, това ли? Боже! Как го е открил извършителят? Познавали ли са се?
— Не знаем. Вие как научихте?
— Получихме сигнал за изстрели.
— Някой видял ли е нещо? Имате ли описание?
— Може би. Но никой нищо не казва. Търсим очевидци, но засега нищо. Искам да кажа, можем да поемем разследването в нашия участък, ако искате. Или предпочитате да го вземете в „Тежки престъпления“?
В гласа му прозвуча нотка на надежда.
— Ако може, ще вземем от вашите хора за търсенето на свидетели. Нещо против?
— Против? — Кол се засмя. — Ще водя жена си на ресторант тази вечер. Имаме годишнина. Всичко, което пожелаеш. Ще ти дам трима-четирима униформени да помагат. Само дръж нашия отдел „Убийства“ в течение. Това се пада в нашия район и трябва да го отчитаме. Знаеш как е.
— Разбира се.
Сакс се приближи до местопрестъплението, за да се увери, че е правилно запазено, и зачака микробуса на криминалистите, за да може да започне работа.
Майк О’Брайън имаше план и сега мислено го преговаряше.
След сватбата щяха да останат в квартала още една година. Точно така. Триста шейсет и пет дни. Даже по-малко, ако е възможно. Но със сигурност не повече. Дотогава щеше да бъде старши мениджър на етажа (добре де, касиер) в банката и да изкарва близо 45 хиляди годишно. Ема щеше да получава трийсет от болницата; повече, ако вземаше нощни смени. Достатъчно за авансовата вноска за къща някъде в Източен Насау.
Достатъчно близо, за да могат родителите (и на двамата) да идват на гости. Но не прекалено близо.
Стройният червенокос двайсет и шест годишен мъж крачеше бодро — и леко арогантно — по авеню U. Мина покрай солариума, медицински център „Прогресив“, закусвалнята на самообслужване, месарницата, аптеката. Надписи на гръцки, надписи на италиански.
Районът не беше лош — Грейвсенд. Но това беше място, през което човек минава, а не място, където създава дом.