Влакът приближаваше станцията на Четиридесет и втора улица. Колелата изскърцаха и във вагона нахлу познатата миризма на дим и солена вода. Вимал погледна в хартиената торбичка, която носеше. Вътре имаше шест камъка. Той извади единия, с големина приблизително на юмрука му. Беше със сиви и тъмнозелени оттенъци, прорязан с кристални жилки. В единия край бе плоско отцепен, в другия — закръглен. Всеки камък на земята, голям или малък, може да се превърне в нещо друго и с достатъчно ясна идея и търпение скулпторът може да си представи крайния резултат. В този случай беше очевидно: птица. Момчето я видя веднага — притиснала криле до тялото си и навела глава, за да се стопли. Можеше да я издяла за ден.
Но този ден нямаше да е днес.
Днес трябваше да поработи здравата. Господин Пател беше много талантлив човек. Гений, казваха мнозина, и Вимал бе съгласен с тях. И може би поради този забележителен талант господин Пател беше и взискателен шеф. Вимал трябваше да довърши поръчката на Абингтън. Четири камъка, по около три карата всеки. Знаеше, че ще му отнеме най-малко осем часа, през което време старецът (Пател беше на петдесет и пет) многократно щеше да инспектира педантично работата му под лупа. Щеше да го връща да поправя. Да доизкусурява.
Безброй пъти…
Вратите на влака се отвориха и Вимал върна в плика „Самотна птица през януари“ — името на скулптурата, която никога нямаше да се осъществи. Слезе на перона и излезе на улицата. Поне беше събота и много от магазините на ортодоксалните евреи бяха затворени. Диамантеният квартал щеше да бъде по-спокоен, отколкото в работен ден, особено в това гадно мартенско време. Шумът и блъсканицата понякога го влудяваха.
Инстинктивно, когато зави по Четиридесет и седма улица, Вимал стана предпазлив — както впрочем правеха стотици други служители на това място, където много от собствениците не обичаха да се рекламират прекалено шумно. Наистина, можеше да видиш достатъчно „Бижутерия“, „Диаманти“ или „Скъпоценни камъни“ по табелите на магазините, но истински големите търговци и малкото шлифовчици на диаманти, останали в града, обичаха да се наричат с имена като „Находки Илайджа“, „Уестсайдски гарант“ и „Стилни специалитети“.
Стотици милиони под формата на диаманти и скъпоценни камъни минаваха през тези магазини и бижутерски ателиета всеки божи ден. И нямаше средно грамотен крадец или обирджия в света, който да не знае този факт. Също така всеки от тях знаеше, че номер едно начин за транспортиране на скъпоценни камъни, злато, платина и готови бижута не е нито с бронирани камиони (доставките бяха до твърде много различни места, за да бъде използването на цял камион икономически оправдано), нито в алуминиеви куфарчета, закопчани с белезници за китката на куриера (твърде много се набива на очи, пък и всеки лекар ще ви каже, че човешката ръка може лесно да се пререже с ножовка за по-малко от шейсет секунди, още по-бързо с електрически трион).
Не, най-добрият начин за транспортиране на ценности беше това, което Вимал правеше в момента. С невзрачно облекло — дънки, маратонки, развлечен пуловер и вълнено яке — и изцапан хартиен плик в ръката.
Затова, както съветваше бащата на Вимал (самият той бивш шлифовчик), младежът постоянно следеше за съмнителни типове, гледащи по определен начин плика в ръката му или може би приближаващи се към него, преструвайки се, че не го гледат.
Все пак не беше твърде обезпокоен, защото даже в по-малко натоварените дни като този наоколо винаги имаше охранители, привидно невъоръжени, но с малки револвери или пистолети, скрити под дрехите на кръста. Сега той кимна на една от тях, застанала пред бижутериен магазин — афроамериканка, чиято къса лилава коса имаше структура на намачкана хартия. Вимал й се възхищаваше и недоумяваше как е постигнала този резултат. Произхождащ от среда, в която няма голямо разнообразие при оформянето на косата (черна, гъста и чуплива или права), той много се впечатляваше от тази прическа. Замисли се как би могла да се пресъздаде от камък.
— Здравей, Ес — извика на жената и кимна.
— Вимал. Събота е. Шефът не ти ли дава почивка? Скапана работа.
Той сви рамене и се усмихна унило.
Ес погледна хартиения плик, който можеше да съдържа половин дузина маркови камъка на „Хари Уинстън“ за десет милиона.
Вимал се изкуши да каже: „Само фъстъчено масло и желе“. Тя вероятно щеше да се засмее. Но идеята да се шегува на Четиридесет и седма улица изглеждаше нелепа. В Диамантения квартал нямаше място за хумор. Многото замесени пари — и може би наркотичното им действие — правеха диамантите твърде сериозен бизнес.