Лопес добави:
— Не съм сигурна, че е неговото. Може да проверите за следи от барут по ръкава, за да потвърдите.
Точно това щяха да направят. Сакс прибра якето и пак бръкна в шахтата, но не намери нищо друго.
— Кои линии на метрото са тук?
Лопес й каза и тя записа номерата в бележника си.
— Благодаря, полицай. Добра работа.
— Ще продължа с търсенето.
— Благодаря. Ще изпратя екип да направят оглед. Можеш да им помогнеш. И ще изпратя похвална бележка до началника ти.
Лопес се опита да не показва радостта си.
— Много благодаря.
Сакс огради мястото с жълта лента. Обади се в Отдела по криминалистика и поиска да говори с един познат техник. Каза му за уличната шахта и помоли за по-обстоен оглед. Екипът щеше да използва камери и сонди с оптични влакна, за да надникне в канала и да провери дали извършителят — ако наистина е бил той — не е изхвърлил също маската или нещо друго.
Тя се върна до дома на Сол Вайнтрауб, където тълпата се беше разотишла. Сакс свали гащеризона и ръкавиците и попълни картончетата за съхранение на улики.
Телефонът й иззвъня. Тя погледна номера.
— Райм. Тук приключихме. Сега идвам с уликите…
— Сакс.
Тонът му подсказваше, че има проблем.
— Какво е станало?
— Изпрати някого да донесе нещата. А ти веднага тръгвай за Грейвсенд.
— Бруклин?
— Да. Нашият извършител не губи време, Сакс. Имаш още едно местопроизшествие за оглед.
Шестнайсета глава
Линкълн Райм обичаше дрехите.
Те могат да покажат ръста на заподозрения, може би възрастта му, а също мястото, където са съхранявани или откъдето са придобити. Освен това пускат влакна по-бързо, отколкото голдън ретривър сменя козината си. Нещо още по-хубаво — платът улавя и задържа прекрасни микроулики, а в редки случаи и пръстови отпечатъци. Да не говорим, че може да послужи като сюнгер, засмукващ и запазващ най-невероятното от всички вещества, дезоксирибонуклеиновата киселина. Известна повече като ДНК. Три букви, които, както Райм театрално обявяваше пред студентите си по криминалистика, бяха най-големият ужас за престъпниците.
Сега той гледаше как Мел Купър обработва якето, захвърлено от Извършител 47 в уличната шахта в Куинс.
Вече знаеха със сигурност, че дрехата е негова, защото съдържаше следи от барут, почти идентични по състав с намерените по тялото на Вайнтрауб и на местопрестъплението в сградата на Пател в Диамантения квартал. В пробите около тялото на Вайнтрауб Купър откри и песъчинки от същия камък, който бе намерен при Пател: кимберлит. Това вещество се оказа много полезно. След като куршумът бе разбил камъка в магазина на Пател, значително количество частици бяха попаднали върху убиеца. Сега можеха да ги използват като маркер, за да го свържат с други места и хора.
Според правилото на Локар — формулирано от френския криминалист Едмон Локар — при всяко съприкосновение между престъпника и жертвата или между престъпника и местопрестъплението се извършва обмен на материя. („Всеки контакт оставя следа“.) Ако криминалистът е достатъчно старателен и достатъчно умен, може да открие това вещество и да определи какво е то. Това не означава, разбира се, че ще го отведе до вратата на извършителя, но може да бъде едно добро начало.
Този кимберлит, прекрасен пример за правилото на Локар, беше станал полезен помощник в търсенето на престъпника.
Райм извика:
— Отпечатъци?
— Няма — отговори Купър.
Беше огледал всеки сантиметър от якето под ултравиолетова светлина, а после опита метода на вакуумното отлагане със златен и цинков прах, при който понякога могат да се проявят пръстови отпечатъци върху плат. Е, вероятността за откриването им върху дрехи винаги е била малка.
— Прати проби в Куинс за ДНК — нареди Райм.
— Вече са поръчани — отговори Купър.
Имаше вероятност някъде по якето да са останали следи от ДНК. Пот, слюнка, сълзи или (също нерядко върху връхни дрехи) семенна течност лесно се задържат от плата. Ако се беше случило и тук, можеха да засекат ДНК профила в КОДИС или някоя международна база данни и да открият самоличността на заподозрения. Даже ако нямаше попаднали значителни количества течност или тъкан, със сигурност щеше да има кожни клетки, а те могат да се използват за микроанализ на ДНК. Този метод не е толкова точен, колкото пълния ДНК анализ — достатъчни са пет-шест епителни клетки — и може да доведе до фалшиви положителни резултати. Но в момента не събираха доказателства за съдебен процес, а само се опитваха да открият самоличността на извършителя.