Купър прибра якето в плик за веществени доказателства и понеже не го беше направил преди, попълни името си в картончето за съхранение. Остави го до входната врата в очакване на куриер от лабораторията за анализ на ДНК в Куинс.
Етикетите на якето бяха изрязани — умно. Беше среден размер, мъжко. Шевовете подсказваха масова конфекция от някоя страна в третия свят. Вероятно този модел се продаваше в хиляди магазини из цялата страна. В това отношения не можеха да очакват конкретни следи.
Купър взе няколкото проби от влакна, които беше свалил от якето и от вътрешността на джобовете — бяха черни, памучни, много подобни на откритите при Пател, от ръкавиците; имаше също полиестерни, от маската.
Полицай Рон Пуласки се обади. Обясни, че все още няма късмет в издирването на тайнствения ВЛ. Райм си спомни предупреждението на застрахователния детектив: за нежеланието на хората от диамантения бизнес да говорят с външни лица. Както и естествения стремеж да не се замесват в разследване на престъпник, който използва нож и пистолет.
— Продължавай да търсиш — каза той на Новобранеца и затвориха.
Нежеланието на ВЛ да се свържете с полицията беше странно. Да, сигурно се страхуваше да не стане мишена за убиеца, но в повечето случаи свидетелят се обажда веднага да потърси закрила и да помогне за залавянето на престъпника. Другото странно нещо бе, че никой негов приятел или близък не се беше обадил — нямаше как да не е казал на някого за срещата си с убиеца. Той беше млад и сигурно имаше семейство.
Разбира се, беше възможно да е умрял от раните си. Не изглеждаха сериозни, но Райм знаеше случаи на хора с тежки огнестрелни рани, които се движат и действат нормално часове наред, след което внезапно рухват и издъхват.
Възможно беше също извършителят да го е намерил, като Вайнтрауб, да го е убил и да е скрил трупа. И в двата случая обаче щеше да се получи сигнал за изчезнало лице. Но Купър провери във всички участъци в района — вярно, набързо — и не установи да са подавани сигнали.
Сега техникът се взираше в микроскопа.
— Частиците от якето: още кимберлит. И някакъв растителен материал. Два вида. Едното са листа и трева, подобни на контролните проби, които Амелия е взела от уличната шахта. Това е нормално. Но има няколко частици, които са необичайни.
— И те са?
— Чакай.
Купър преглеждаше базата данни с микроскопски изображения на растителни тъкани, която Райм беше съставил, докато работеше в полицията на Ню Йорк преди години, и все още помагаше за поддържането й. Той обожаваше растенията като криминалистични маркери.
— Това е нещо, което се казва… да, сигурен съм, това е Coleonema pulchellum. Известно още като „конфетен храст“. Не е местно растение — донесено е от Африка — но тук е доста разпространено като ароматно цвете и за ароматизатор.
Може би извършителят беше ходил в магазин за сувенири наскоро? Или имаше проблеми с лоша миризма в жилището си? Нямаше смисъл да се отплесват с излишни предположения.
— Гилзите — каза Райм.
Купър, който беше сертифициран от Асоциацията на експертите по огнестрелни оръжия и боеприпаси, се зае с двете празни 9-милиметрови гилзи, събрани от Сакс. Самите куршуми, които бяха останали в тялото на Вайнтрауб, щяха да им бъдат изпратени от патолога след аутопсията. Предвид спешността на случая съдебният лекар беше снимал единия и бе изпратил снимката на Купър. Предварителният анализ показваше, че е изстрелян от същото оръжие, с което беше стреляно при Пател. Можеше да се очаква, защото остатъците от барут бяха почти идентични; зарядът във всички патрони беше от един и същи производител.
— Пръстови отпечатъци по гилзите? — попита Райм.
Купър поклати глава.
Тук също нямаше изненада.
После Купър прегледа списъка от микроулики и следи от вещества, които Сакс бе събрала.
— Дървени стърготини, дизелово гориво, метали, използвани при заваряване. Мазут, охлаждащата течност за климатици. Трихлорбензол. Не знам какво е това.