— Използва се като пестицид, мисля. Или се е използвал в миналото. Отрова. Провери го.
Купър прочете едно предупредително съобщение на държавната екологична служба:
— „Трихлорбензолът има няколко приложения. Той е междинен продукт при производството на хербициди — вещества, които убиват или възпрепятстват растежа на плевелите. Използва се също като разтворител за восъци, мазнини, каучук и някои пластмаси и като диелектрик (течност, която не провежда или почти не провежда електрически ток).“ И, да, прав си, бил е използван за борба с термити.
Тези вещества подсказваха, че извършителят е бил във или в близост до фабрика, стари сгради, мазе, бензиностанция или строителен обект. Това бе една подробност, но не особено полезна за намирането му.
Купър получи обаждане и проведе кратък разговор. После се приближи до компютъра точно когато на екрана се отвори електронно писмо.
— Получих го — каза по телефона. И затвори.
— Какво е това?
— Амелия е пратила екип да огледа уличната шахта, където е намерила якето. Попаднали са на златна мина.
— И каква е тя?
— Карта за градския транспорт.
— Хъм. Но дали е негова?
— Бих казал, че да. Не е стояла там дълго — обясни Купър. — Мокра е, но не много. Като якето.
През 2003 г. нюйоркската транспортна администрация замени жетоните за плащане в градските автобуси и метрото с карти. Райм ги обичаше, защото всяка имаше уникален идентификационен код, позволяващ да се установят всички места, от които даден пътник е взел метрото. Ако съчетаеш това с широкообхватната система за видеонаблюдение в транспорта и алгоритмите за лицево разпознаване, понякога можеш да получиш доста добра преценка къде и кога е слязъл съответният човек.
— Ще сканират всички данни и ще ни ги изпратят отделно.
Извършител 47, разбира се, едва ли я беше купил със своя кредитна карта, но — ако я бе използвал за пътуване — биха могли да получат добри снимки на лицето му от записите на станциите.
— Отпечатъци или ДНК по картата? — попита Райм.
— Няма. Има следи от ръкавици.
Въздишка.
— Нещо друго в шахтата?
— Не.
Райм погледна таблицата на уликите. Фактите по разследването, които знаеха — и които не знаеха — записани на дъската, вече му бяха известни: Извършител 47 бе изключително умен, никога не оставяше отпечатъци, изключваше видеокамери, беше хвърлил якето си, след като е бил забелязан, носеше скиорска маска или гледаше встрани от видеокамерите, бе положил целенасочени усилия да елиминира свидетелите и да почисти след кражбата.
Но Линкълн Райм беше свикнал с трудни и умни престъпници. Замисли се за най-гениалния, срещу когото се беше изправял: Чарлс Веспасиан Хейл, известен с прякора „Часовникаря“. Името идваше както от манията му по часовниците, така и от факта, че неговите престъпления бяха планирани с точност до секундата. Хейл беше като супермаркет за криминални услуги, достъпни за всеки, който можеше да плаща колосалните му хонорари — от терористични атаки, убийства и отвличания до обикновени кражби. (Включително бягства, спомни си криминалистът с раздразнението, което винаги изпитваше при мисълта за Хейл; мръсникът все още беше в неизвестност, след като бе избягал от затвора, където Райм го изпрати.)
Преди малко Том беше отишъл да отвори входната врата и сега Лон Селито влезе в хола, като сваляше якето си.
— Проклет студ — измърмори. — Нелепо. Март месец е. Виждали ли сте някога такъв март?
Райм обикновено не обръщаше внимание на разговори за времето. Сега постъпи по същия начин и направо осведоми детектива за напредъка им до момента.
Селито се намръщи:
— Кметът няма да бъде доволен. Трябва да действаме по-бързо.
— Кажи на Четиридесет и седем да бъде по-отзивчив.
— Линк. Не казахме на оня британец за С и ВЛ. И единият от тях е мъртъв. Нека да му кажем, за да търси човека на Пател. Какво мислиш?
Райм сви рамене. Това бе един от малкото жестове, на които тялото му беше способно.
— На този етап, да.
Селито се обади на Акройд и го попита дали може да дойде. След това затвори и обяви:
— Скоро ще бъде тук.
Компютърът на Купър издаде звука за получен имейл.
— От градския транспорт. Системата за видеонаблюдение.