— Едва ли. Не може да краде каски и да минава през обекта всеки път, когато иска да вземе метрото — възрази Райм. — По-вероятно е да е имал среща с някого на строежа. Може би за да вземе оръжието си? Или да говори с някого за пласирането на диамантите?
Макар и не толкова, колкото в миналото, строителният бизнес в Ню Йорк беше пълен с хора, поддържащи връзки с организираната престъпност.
Селито се обади на началника на Службата за наблюдение в реално време и му продиктува данните на видеозаписа. Подчинените му щяха да проверят записите от камерите на околните улици в рамките на час, преди извършителят да използва картата за метрото. Критериите за търсене включваха общо описание на мъжа с допълнението: „носещ на себе си или в ръка жълта каска и оранжева жилетка“.
Докато Мел Купър добавяше най-новата информация на бялата дъска, Райм си помисли: „Защо? Защо правиш това?“.
— Отговорът е много прост — изрече мелодичен женски глас.
Райм се обърна. Не беше забелязал кога Амелия Сакс се е върнала от Бруклин. Нито че е задал въпроса на глас.
— И отговорът е…
— Този тип просто е луд.
Седемнайсета глава
Прекара нощта на летище „Ла Гуардия“ — на две прекачвания с автобус.
Вимал Лахори бе пътувал свит на последната седалка и в двете превозни средства, като присвиваше очи от болка при всяко раздрусване.
Настани се на една седалка в чакалнята, близо до касите, сякаш планираше да си купи билет за първия възможен самолет след отменен полет. Имаше още десетина заблудени пътници. Никой не му обръщаше внимание.
Вимал би предпочел „Порт Оторити“, но подозираше, че автогарата ще бъде под полицейско наблюдение. Освен това убиецът може би продължаваше да дебне из улиците на Мидтаун. Вимал сънува много, най-вече кошмари, въпреки че не си спомняше нищо конкретно. Събуди се от спомена за краката на господин Пател. Няколко минути плака със сълзи. Но след това се насили да стане и да отиде да се измие в тоалетната. Там, в една кабинка, още веднъж разгледа раната си. Болеше го и беше заобиколена от огромна синина, но не беше инфектирана. Той непохватно смени превръзката — трудно достигаше мястото — и пръсна още малко студен бетадин върху нея.
Сега, след още едно пътуване с автобус, вървеше с наведена глава по тротоара във Флашинг, Куинс. Намери мястото, което търсеше — един бижутериен магазин на оживена улица. Влезе в „N & B Джуълърс“ и се приближи до продавачката, млада закръглена южноазиатка.
— Господин Нури дойде ли?
— На среща е.
— Бихте ли му предали, че Вимал Лахори иска да го види?
Тя погледна измачканите му, прашни дрехи и се обади по телефона. Затвори.
— Ще слезе след пет минути.
Той й благодари и започна да обикаля магазина. Току-що бяха отворили — по обяд в неделя — и още нямаше клиенти. Само един въоръжен охранител зяпаше тъпо тавана.
Вимал погледна изложените на витрините бижута в кутии от дебело стъкло. Накитите на господин Нури бяха в няколко различни стила, с различни размери и цени, предназначени за потенциални купувачи с най-разнообразни вкусове и финансови възможности.
Някои идваха в N & B, за да си купят онзи много специален камък. Годежните пръстени бяха най-важните в тази категория, разбира се.
Но имаше и много други прищевки, които „Де Беърс“ или други минни компании се стремяха да задоволят: пръстен за годишнина от сватбата, талисман за новородено бебе, обици за шестнайсетата годишнина на любимата дъщеря, диадема за абитуриентския бал, брошка за баба. Диамантената индустрия постоянно измисляше нови поводи да ви продаде стоката си — като компаниите за поздравителни картички — и винаги се грижеше да се почувствате адски виновен, ако пропуснете. Вимал с ирония четеше получаващите се в пощата на господин Пател листовки от компании за маркови диаманти, предлагащи на търговците нови подходи за търсене на клиенти, например годежи за гей двойки. „Традициите не са това, което бяха — твърдеше една брошура. — Дайте идея, че може и двамата партньори да носят диаманти, за да обявят пред света бъдещия си съюз… и така ще удвоите приходите си при всяка сватба!“
Или „Дипломният диамант“: „Тя ви накара толкова да се гордеете с тази диплома; покажете й колко важно е нейното постижение за вас!“.
Веднъж бе казал на шега на Адила, че в скоро време могат да измислят „погребален диамант“, с който да ви изпратят в гроба, но след събитията от миналия ден идеята вече не беше смешна.