Една врата в задната част на магазина се отвори и Дев Нури влезе. Той беше плешив, дебел мъж на около петдесет и пет. Носеше лупа, закрепена на челото — стандартното за този занаят десетократно увеличително стъкло. Беше обърната нагоре. Нури се приближи и двамата се ръкуваха.
Собственикът на магазина се огледа плахо и Вимал предположи, че се страхува да не би убиецът да го е проследил.
Нелепо. Но Вимал също надникна през прозореца.
Не видя никого, който би могъл да бъде убиецът. Но изпита облекчение, когато господин Нури каза:
— Да се качим горе.
Излязоха в коридора и господин Нури използва един панел, разпознаващ пръстови отпечатъци, за да отвори дебела стоманена врата. Минаха през нея и се качиха на втория етаж, където бяха офисът и работилницата на търговеца. Бащата на Вимал веднъж му беше казал, че ако шлифовчиците в Сурат правят хонди, господин Пател прави ролс-ройсове. Камъните на Нури спадаха към категорията на беемветата.
Влязоха в претъпкания с вещи кабинет на Нури и седнаха.
— Кажи ми. Ти ли беше там? Когато убиха Джатин?
— Да, аз бях. Но успях да избягам.
— Ужасно! Сестрата на Джатин… децата му. Представям си колко им е тежко!
— Да. Ужасно е. Просто ужасно. — Вимал завъртя нервно платнената гривна на Адила. — Господин Нури. Имам нужда от помощ.
— От мен?
— Да. С родителите ми мислим, че е по-добре да се махна от града за известно време. Дадоха ми колкото имаха пари. Но ми трябват още. Надявах се, че ще можете да ми помогнете.
Нури не усети лъжата. Изглеждаше по-притеснен от финансовата молба.
— Аз? Нямам…
— Не искам пари назаем. Мога да ви предложа нещо за продан.
— Някой от камъните на Пател? — Нури го погледна подозрително.
Това бе една от причините Вимал да не отиде в полицията. Официално камъните бяха на господин Пател. Щяха да бъдат конфискувани като веществени доказателства, а той отчаяно имаше нужда от тях. Дори можеха да го арестуват за кражба.
Но Вимал отговори и беше истината:
— Не, на един клиент. Беше на господин Пател, да. Но той ми дължеше заплата за един месец. Сега никога няма да видя тези пари.
Вимал извади един от камъните, които бе носил в пликчето, когато убиецът стреля по него. „Самотната птица“.
— Но какво е това? Кимберлит?
— Да.
Нури взе камъка. Смъкна лупата пред окото си и го огледа внимателно.
— Досега не бях виждал такъв.
Кимберлитът е суровата руда, от която се вадят повечето диаманти по света. Кръстен е на град Кимбърли в ЮАР, където в края на XIX в. в жилка от кимберлит е намерена прочутата „Звезда на Южна Африка“. Този осемдесет и четири каратов камък предизвиква първата в света диамантена треска.
Но суровите диаманти обикновено се изваждат още в мината и кимберлитът се изхвърля. Затова стоящите нагоре по производствената верига на бижутата рядко, ако изобщо някога, виждат скалата, родила диамантите, върху които работят.
Нури пак вдигна лупата.
— Искаш да го продадеш?
— Да. Моля ви.
— Но какво да правя с него?
Вимал вдигна камъка под една лампа.
— Погледнете. Виждате ли кристалите. Това сигурно са диаманти. Извлечете ги. После ги обработете и ги продайте. Вътре може да има някой голям суров диамант. Погледнете това. — Посочи една блестяща точка отстрани на камъка. — Може да струва хиляди долари.
Нури се изсмя.
— Знаеш ли как се добиват диамантите от кимберлита?
— Знам, че е трудно. Скалата първо се натрошава — с достатъчно сила, за да се разбие кимберлитът, но не и диамантите. След това получените парчета, съдържащи диаманти, се изсипват в пълни с вода барабани и се обработват с желязо-силициев пясък. Това е дълъг процес.
— Така е. И аз нямам необходимото оборудване. Не познавам някого, който има. Ще трябва да го изпратя в Канада. Но никоя мина няма да вземе такъв малък камък. Те обработват тонове наведнъж.
Вимал беше разочарован и отчаян.
— Но…
— Вимал, съжалявам. Мога да ти дам назаем сто долара.
Мъжът за миг затвори очи. Раменете му увиснаха. Вгледа се в камъка, завъртя го няколко пъти. Имаше миниатюрни отблясъци, малки сурови диаманти. Предполагаше, че господин Нури е прав: процесът на извличане беше рентабилен само в масови количества.