След като първото изречение не беше негово, от думите и изразните средства не можеше да се направи никакъв извод за престъпника. Останалата част, вероятно съчинена от самия убиец, даваше някои незначителни представи, потвърждаващи в общи линии това, за което Сакс вече знаеше: че английският вероятно не е родният му език — липсата на определителни членове (не „сложи го на красивия пръст“) е характерна за редица чужди езици. Изписването на „на всякъде“ като две думи също поддържаше това предположение.
И в базата данни на Националния информационен център за престъпността или коя да е друга, до която имаха достъп, нямаше профили, отговарящи на поведението на престъпника.
— Обещаващия — измърмори Акройд. Явно му се искаше случаят да не беше толкова сложен. Остави празната си чаша, отиде до закачалката и взе палтото си. — Ще се опитам да намеря този тайнствен ВЛ. От хората, с които сте говорили, никой ли няма представа кой може да е той?
— Никой — каза Селито.
Англичанинът излезе. Райм каза на Сакс за картата за пътуване, а също, че Извършител 47 е бил на строителния обект до метростанцията преди два дни — или за да избегне камерите в правителствени сгради на „Кадман Плаза“, или, което беше по-вероятно, за да се срещне с някого, може би един от строителите, с връзки с организираната престъпност, за да си купи новото оръжие, 38-калибровия револвер.
— Ще отида да проверя. Неделя е, но трябва да имат поне някаква охрана. — Сакс взе якето си и тръгна към вратата.
След като тя излезе, Селито проведе телефонен разговор. Затвори и обяви:
— Записи от времето точно преди нашият човек да слезе в метрото. Засечен е на Хикс стрийт, в близост до Пирпон стрийт, на няколко преки от там. С каска и светлоотразителна жилетка. Просто се разхожда. Сам. Това е всичко, което имат. Но вече е в системата, засечен на конкретно място. Ако се появи пак, ще получим известие.
Райм кимна и се върна с количката пред таблицата с уликите. Записаните данни даваха някаква насока, някаква помощ. Но глождещото неудовлетворение, което изпитваше като начало на настинка, му подсказваше, че проблемът не е в липсата на отговори; проблемът беше в това — започваше да си мисли той — че не задаваха правилните въпроси.
Точно в този момент телефонът му иззвъня за ново текстово съобщение. Той погледна екрана.
— Том? — извика.
— Сега…
— Докарай микробуса отпред.
— Тук съм. Микробуса ли?
— Да. Докарай. Микробуса. Отпред.
Селито го погледна с недоумение.
— Следа ли?
— Не. Това е нещо друго.
Деветнайсета глава
Да… проблем.
Вимал Лахори седеше срещу господин Нури от другата страна на бюрото му в офиса на горния етаж на „H & B Джуълри“. Сърцето му биеше силно, дишането му бе учестено.
Спешно му трябваха пари. Но имаше един проблем.
Той се взираше в диаманта, който бе изтръскал от дебел хартиен плик — диаманта, който господин Нури искаше да шлифова.
— Впечатляващо, нали? — прошепна бижутерът.
Вимал можа само да кимне. Той сложи лупата пред окото си и огледа камъка под силната светлина на настолната лампа. Завъртя го, после пак и пак.
Необработените диаманти се срещат в природата в най-различни форми. Най-често срещаната е октоедър — по същество две четиристенни пирамиди, свързани в основата си. Тези камъни се разцепват на съставните си пирамиди и след това всяка от тях се „остъргва“ — изглажда се с друг диамант или лазер. От тях се правят кръгли брилянти — най-често срещаната форма, в която се шлифоват милиони камъни за пръстени, обици, брошки и огърлици по целия свят. Тази форма има петдесет и седем или петдесет и осем фасети, или стенички, и е измислена преди около век от Марсел Толковски, един от най-известните диамантери на всички времена. Използвал е законите на геометрията, за да определи идеалните пропорции за оформянето на диаманта.
Но понякога се срещат форми, различни от осмостенната: триъгълни двойни кристали, кубове, тетраедъри и сложни или неправилни форми. Те се използват за така наречените „фенси“ камъни — всичко, което е различно от кръглия брилянт. Маркиза, сърце, възглавничка, круша, овал, изумруд и последният писък на модата — принцес.