Вимал се обърна.
— Мислиш, че това е най-добрата форма, така ли?
— Това е формата, която този камък заслужава. Не мога да кажа нищо повече.
Господин Нури поклати глава, сякаш се опитваше да осмисли този коментар. След това протегна ръка.
— Още ли важи предложението за две хиляди и петстотин? — попита Вимал.
Нури кимна.
Двамата си стиснаха ръцете.
— Къде мога да работя? — попита Вимал.
Двайсета глава
— Получих съобщението ти — каза Линкълн Райм.
Мъжът в леглото вдигна очи и се усмихна кратко, но сърдечно. Също и изненадано.
— Линкълн. Ти дойде. Имам предвид лично. Аз само… само исках да си поприказваме. По телефона, имам предвид.
— Бари.
Райм се приближи с инвалидната количка.
Сложно оборудваното легло се намираше в стая дълбоко в недрата на голям болничен комплекс в Ийст Сайд, Централен Манхатън. Беше им отнело няколко минути, докато намерят мястото.
— Том.
— Здравей.
Бари Сейлс се размърда леко под изтънелите от прекалено пране чаршафи и одеяла. Намери едно дистанционно, натисна копче и се вдигна в седнало положение благодарение на хидравличния матрак. Бари наближаваше четирийсетте. Кожата му беше бледа, кестенявата му коса — оредяла.
Очите му бяха бодри, но равнодушни.
Райм се приближи още малко. Двамата мъже си кимнаха за поздрав. Райм се усмихна на иронията и Сейлс също отговори с усмивка. Криминалистът не можеше да се ръкува с другия мъж, защото единствената му работеща ръка беше дясната. Не можеше да използва лявата.
А пък след престрелката, в която за малко не беше загинал, Сайлс можеше да си служи само с лявата.
Райм огледа стаята. За нищо на света не би искал да лежи тук. Линкълн Райм нямаше нито един спомен от болница, който да не го потиска и измъчва. Имаше свикване, имаше ожесточено сражаване със спомените, имаше стоическо примирение. Но той завинаги щеше да избягва болниците, ако можеше.
Сега нямаше как.
Бари беше негов колега от времето, когато Райм ръководеше Отдела по криминалистика в полицията на Ню Йорк.
Сейлс беше звезда. Оставаше на местопрестъплението и продължаваше да търси улики часове след като всеки друг криминалист си тръгнеше.
Райм не беше доволен, когато Сейлс реши да се премести в общия детективски отдел… но следеше кариерата му и знаеше, че въпреки младостта си той се е издигнал бързо в йерархията на отдел „Тежки престъпления“, а после, след като се беше преместил от Ню Йорк, ръководеше провинциален полицейски участък с отлични резултати.
— Тук има ли барче? — попита Райм сега.
— За бога, Линкълн. Никога няма да се промениш.
— Теоретизирай след чашка уиски. Анализирай на трезва глава.
— За съжаление — отбеляза Сейлс — сомелиерът на болницата е в почивка днес.
— Трябва да уволнят този негодник. — Райм кимна към Том, който извади две бутилки студен чай. Тоест етикетите казваха „студен чай“. Съдържанието изглеждаше подозрително тъмнозлатисто, като, да речем, отлежало малцово уиски. Болногледачът остави едната бутилка на шкафчето и отвори другата.
— По дяволите! — възкликна Сейлс. — Няма да шофирам. — Изведнъж гласът му потрепери и той едва преглътна сълзите си. — Мамка му. Това е нелепо.
— Преживял съм го — каза Райм.
Том напълни две чаши от отворената бутилка и даде по една на двамата мъже. Отдръпна се в ъгъла, седна и започна да си гледа съобщенията.
Райм и Сейлс отпиха от уискито и ловко скриха чашите, когато една медицинска сестра с черти на филипинка влезе, за да отчете някакви показатели на апаратурата.
— Лоши момчета — смъмри ги тя, когато излизаше. — Следващия път скрийте по-добре тези неща.
Усмихна се съзаклятнически.
Сейлс отпи още уиски. Погледна бутилката.
— Как успя?
— С фуния — каза Райм.
Сейлс примигна. После се засмя.
— Имаш предвид как успях да оцелея след инцидента — уточни Райм.
— Да, с всичко.
— Нали помниш, че мразя клишета.
— Да, помня.
— Но понякога те са подходящи. Например това: „Всяко нещо с времето си“.
Райм имаше прекъсване на четвъртия шиен прешлен и бе претърпял травма, много различна от тази на Сейлс. Беше парализиран от врата надолу, с няколко запазени нерва, които му позволяваха да движи единия си пръст. Сейлс бе изгубил дясната си ръка малко над лакътя; всичко останало функционираше нормално.