Следваше полирането, изрязването на стеничките. Задачата на Вимал, както и на всеки диамантер, беше да увеличи до максимум трите основни ценни качества на диаманта: блясък (отразената бяла светлина, която се вижда, когато погледнеш камъка директно), огън (дъгата от цветове при пречупването на светлината отстрани) и искрене (проблясването, когато камъкът се мести).
Младежът седна на столче пред работна маса с площ около един квадратен метър, чийто главен елемент беше шлайфът — хоризонтално полировъчно колело от стомана, което се върти с три хиляди оборота в минута и към което шлифовчикът притиска диаманта, за да изреже стеничките. На стената имаше рафтове с множество различни държачи — на които диамантите се монтират с помощта на цимент за този процес на полиране.
Вимал избра подходящия държач и закрепи камъка на него. Пусна шлайфа, с големина приблизително колкото масичката на стар грамофон, какъвто баща му все още имаше. Върху нея започна да накапва масло, размесено с диамантен прах. Вимал закрепи двете меки крачета на държача и притисна диаманта към шлайфа за секунда или две, вдигна го, за да провери резултата под лупата, после пак го притисна. Фасетите бавно започнаха да се оформят, първо по рундиста — страничното поясче — а след това по короната и павилиона, съответно в горната и долната част на камъка.
Миризмата на топло масло — зехтин — галеше лицето му. И в този момент във вселената не съществуваше нищо друго освен този камък. Нито Адила, нито брат му Съни, майка му или баща му, нито бедният Джатин Пател. Не съществуваха скулптурите му у дома, „Вълната“ или „Скривалището“.
Вече не мислеше и за убиеца, който може би го търсеше.
Само този диамант и неговата постепенно появяваща се душа заемаха съзнанието му.
Допираше камъка до полиращото колело за част от секундата, вдигаше, изучаваше…
Пак и пак, и пак.
Маслото капеше, колелото съскаше, миниатюрни прашинки от камъка изчезваха, смесени с остатъчното масло.
Най-важното в изкуството на шлифоването е да устоиш на изкушението да полираш камъка по-бързо. И така — след час или след двайсет часа, или след десет минути, не можеше да определи — Вимал Лахори разбра, че задачата му е изпълнена. Изключи шлайфа и след няколко завъртания колелото замлъкна и спря. Той се облегна назад. Вдиша рязко и възкликна от изненада. Четирима от другите шлифовчици тихо бяха напуснали работните си места и бяха дошли при него да гледат как оформя паралелепипеда. Стояха скупчени един до друг. Той изобщо не ги беше усетил.
Един от тях, който се представи като Анди, попита:
— Може ли?
Протегна ръка с изпъната длан.
Вимал му подаде камъка. Анди обърна лупата си надолу и го огледа.
— Направил си допълнителна фасета на короната. Нямаше да се сетя. Какъв е ъгълът?
— Седем градуса.
Анди предаде камъка на другите. Със смутени усмивки, те също го заоглеждаха през своите лупи. Лицата им — с еднакво удивено, почти благоговейно изражение — бяха комична картинка.
— Свари го — каза друг.
Вимал занесе камъка на мястото за измиване и го потопи в гореща киселина, за да отстрани всички следи от цимент, масло, прах и други замърсители.
Това обикновено беше стресиращ момент. Шлифовчикът може да си мисли, че камъкът му е безупречно обработен и изведнъж да се окаже, че под цимента или маслото е имало скрито несъвършенство. Вимал обаче никога не се притесняваше за това. О, през своите около осем години като шлифовчик на диаманти беше правил грешки. Беше съсипвал камъни (и за това си бе заслужил много ругатни от господин Пател и баща си). Но веднага разбираше, ако нещо в разцепването, рязането или полирането се объркаше. При този камък нямаше грешки. Беше съвършен. Най-лошото включение бе в онази част, която той изряза (а останалите се намираха във вътрешността на диаманта и бяха невидими дори и за най-опитното око). Фасетите бяха ясни и симетрични. Балансът на блясък, огън и искрене — съвършен.
Той взе готовия камък с пинсета и още веднъж го разгледа — този път не за да го оцени, а просто да му се възхити.
Вимал Лахори бе открил и освободил душата на камъка.
Докато оглеждаше обработения диамант, като наблюдаваше цветовете и бялата светлина, внезапно изпита тъга, че господин Пател не е жив да види работата му.
В този момент влезе господин Нури — двама от шлифовчиците бяха отишли да го повикат. Тантурестият мъж, със сивкав тен, се усмихна на Вимал и взе пинсетите от него. Смъкна лупата пред окото си и огледа камъка. Измърмори нещо, изглежда, на хинди — език, който Вимал съвсем малко разбираше. На лицето му се изписа удивление.