— Не си изравнил кълета.
Имаше предвид най-долната част на павилиона. Тя често се прави плоска — така камъкът става по-стабилен, по-малко податлив на очукване. Плоският кълет обаче обикновено помрачава диаманта. (Вимал беше убеден, че прочутият Кох-и-Нор е бил похабен, когато през XIX в. по заповед на принц Алберт, съпруг на кралица Виктория, е бил прешлифован; полученият в резултат от това широк, плосък кълет придаваше мътност на иначе великолепния камък.)
— Не.
Дали щеше да получи упрек за непрактичното решение?
Но господин Нури задъхано изрече:
— Блестящ избор. Вижте светлината. Погледнете я! Проклетият клиент — който и да е той — просто ще трябва да внимава. Да го пази като очите си. — Примижа. — И допълнителна фасета на короната.
— Наложи се да я направя.
— О, разбира се! Да, да. Боже мой, Вимал. Каква блестяща работа!
Но Вимал нямаше нито интерес, нито време да слуша комплименти. Трябваше да тръгва. Незабавно.
— Трябва да вървя. Така, казахте, две хиляди и петстотин.
— Не.
Вимал се вцепени.
— Три хиляди.
И двамата се усмихнаха.
Толкова пари бяха достатъчни, за да напусне града. Ако живееше пестеливо, можеше да издържи, докато си намери работа, нещо скромно, ръчен труд — може би в някой университет, където преподаваха пластични изкуства. Или даже като портиер, келнер. За първи път от цяла вечност изпитваше нещо, доближаващо се до радост.
Господин Нури върна диаманта в пликчето му, прегъна хартията и го пъхна в предното си джобче.
— Сега ще донеса парите.
Влезе в офиса си.
Вимал отиде до умивалника в ъгъла да се измие — шлифоването е мръсна работа. Когато минаваше покрай другите, те го гледаха с различна степен на възхищение или благоговение. Това не му харесваше. Всичко, което укрепваше връзките му със света на диамантите, го отвращаваше. Той си изми ръцете и след като другите се върнаха на работните си места, отиде до вратата и влезе в офиса.
Господин Нури слагаше парите в плик. Точно когато ги подаваше на Вимал, вратата към стълбите се отвори и в офиса влязоха двама души.
Вимал ахна от смайване. Единият от новодошлите бе Дипро Лахори. Баща му. Другият беше Басам Нури; ниският и набит младеж гледаше виновно към земята.
Не, не…
— Татко. Аз…
Нисък, със сивкав тен, баща му се приближи гневно.
— Дипро — каза господин Нури, като се намръщи озадачено.
Бащата погледна плика.
— Тези пари за сина ми ли са?
— Да, но…
Баща му дръпна плика от ръката на бижутера.
— Аз ще се погрижа за тях. Той не отговаря за действията си. — На Вимал кресна: — А ти ще се прибереш у дома. Сега.
Господин Нури започна да разбира, че Вимал не му е казал цялата истина. Погледна младежа:
— Баща ти не знаеше ли? Излъгал си ме?
— Извинявайте.
Бащата се приближи до закачалката. Бръкна във вътрешния джоб на якето на сина си и извади портфейла му. После, заедно с плика с парите, го прибра в своя джоб.
Сега предателството стана ясно. Дипро кимна на Басам в знак на благодарност. Явно бе предложил награда на всеки в общността, който му каже къде е Вимал.
Вимал беше бесен, идеше му да закрещи и да заплаче.
Погледна хладно Басам, който сведе очи и измънка:
— Той ти е баща. Дължиш му уважение.
Вимал се запита каква ли е била цената за главата му. В пристъп на гняв се обърна към баща си. Дипро беше само с два пръста по-висок от сина си, но не толкова добре сложен и далеч не толкова силен. Той си представи как поваля баща си, измъква от джоба му портфейла и парите си и избягва през вратата.
Но това беше фантазия, безполезна като диамантен прах.
— Ще дойда у дома.
Сякаш имаше друга възможност.
Бавно тръгна към вратата. Баща му го последва, като заяви твърдо:
— Синко, правя това за твое добро. Надявам се, че разбираш.
Двайсет и втора глава
Амелия Сакс беше на „Кадман Плаза“, в метростанцията, където престъпникът беше хванал метрото за Манхатън, след като бе хвърлил каската и сигналната жилетка. Обикаляше да търси свидетели в магазините и ресторантите с изглед към входа на метрото. Едночасовите й усилия бяха напразни. Никой не си спомняше да е виждал някого, който да изхвърля каска и светлоотразителна жилетка. Това можеше да се очаква.