Отговорът се чу сред пращенето от радиостанцията:
— Хъм, добре. Една минута. Кажи му, че сега идвам.
— На нея.
— Какво?
— Той е „тя“. Жена е — обясни охранителят, като погледна неловко Сакс.
— О. На нея. Една минута.
Сакс се огледа. Строежът — на десетина декара площ, доколкото можеше да прецени — не беше като повечето тъмночервени метални скелети на небостъргачи, които могат да се видят в града. Отговаряше повече на нейните представи за нефтена платформа. Имаше няколко площадки за сондажи с ширина пет-шест метра и дължина около петнайсет, заобиколени със зелени двуметрови огради и означени с табели „Обект номер“ от 1 до 12. На някои от тях имаше инсталирани сонди, издигащи се на около четири етажа височина. Други участъци със зелени огради изглеждаха затворени. Може би сондирането там бе приключило.
Макар че на строежа нямаше много хора, беше адски шумно. Сондите се задвижваха от дизелови генератори, а няколко булдозера изтребваха пръст и със страхотно думкане я изсипваха в самосвали.
Началникът на обекта беше казал след минута и удържа на думата си. Към тях се приближи набит мъж със светлокафяв гащеризон и оранжева сигнална жилетка. Носеше стилни очила със затъмнени стъкла и жълта каска, нахлупена напред.
Запознаха се, ръкуваха се и началникът на обекта — Албърт Шол — погледна през вратата към протестиращите.
— Е, какво този път? — изкрещя, за да надвика шума на машините.
— Моля?
— Оплакванията.
Вдигна въпросително вежди.
— Някой не е ли подал жалба? — попита Шол с тон на досада. Очите му зад сивкавите лещи бяха отегчени.
— Не съм дошла за това. Защо му е на някого да подава жалба?
— О. Съжалявам. Това е една от техните тактики. Обаждат се в полицията — от уличен автомат или предплатен мобилен, естествено — и казват, че някой от моите момчета продава наркотици. Или се държи непристойно. Веднъж бяха подали жалба, че нашите момчета убиват гълъби, но на никого не му дреме, сещате се.
— Кои са „те“? Казахте „тяхната“ тактика.
— Демонстрантите. Така наречената „Една Земя“. Правят всичко, за да ни тормозят.
— Шапиро. Да, срещнах се с него.
Началникът на обекта въздъхна.
— Езекийл. Какво направи, за да привлече вниманието ви?
— Спря един камион.
— О, това е от любимите им номера. Графитите също. И фалшивите тревоги. Даже палиха кофи за боклук. Нямаше щети, но дойде пожарна и затвориха улицата.
Въпреки че Шапиро беше далече, Сакс виждаше, че този хилав мъж има обаяние. Излъчваше сила и страст. С високо вдигната глава размаха ръце и последователите му започнаха да скандират нещо, което тя не можеше да чуе добре.
— Какъв им е проблемът? — попита тя. — Фрекингът? Видях плаката.
На лицето на Шол се изписа отвращение.
— Това е абсурдно. Ние строим разположена близо до повърхността геотермална централа със затворен цикъл. Не помпаме нищо в земята. Не изсмукваме нищо от земята. Разтворът остава в тръбите. Не може да изтече навън. И шансът за спукване е нищожен, като задник на хлебарка. Понякога си мисля, че тия нямат ни най-малка представа какво правим. Просто си търсят повод да протестират за нещо. Някой си казва: „Ей, днес е неделя, скучно ми е. Хайде да прегърна някое дърво и да вгорча живота на някой трудолюбив човечец“.
Задник на хлебарка?
— Както и да е, ако никой от тях не е подал сигнал, с какво мога да ви помогна, детектив?
Най-напред тя попита дали Шол е бил на работа в петък. Не смяташе да споделя никаква информация, ако имаше шанс той да е човекът, с когото се е видял Извършител 47. Но Шол не беше идвал в петък. Четвъртък и петък бяха неговият „уикенд“.
— Не съм толкова старши — изрече с гримаса. — Затова работя в неделя. Ден за почивка. Ха-ха!
Тя обясни, че по техни сведения заподозрян в убийство е минал през строителния обект в петък следобед. Не спомена обаче нищо за естеството на убийствата.