Райм спря в антрето, за да изчака, докато Том — стройният му, мускулест болногледач — паркира пригодения за инвалиди мерцедес спринтър зад къщата. Студено течение лъхна бузата на паралитика и той се завъртя с количката и бутна входната врата, за да я затвори. Тя пак се отвори от вятъра. Парализиран от врата надолу, Райм беше добре запознат с технологичните приспособления за хора в неговото положение: сензорни панели, командни системи, разпознаващи очни движения и гласови команди, протези и други подобни. Благодарение на няколко операции и импланти той си бе върнал частичен контрол на дясната си ръка. Но много от най-баналните механични дейности, от затваряне на врати до — съвсем произволен пример — отварянето на бутилки уиски, оставаха за него, в буквалния смисъл, недостъпни.
Том дойде няколко минути по-късно и затвори вратата. Съблече якето на Райм — той отказваше да „носи“ одеяло за по-топло — и отиде в кухнята.
— Обяд?
— Не.
— Неправилно се изразих — извика Том от кухнята. — Имах предвид какво искаш за обяд.
— Нищо.
— Грешен отговор.
— Не съм гладен — измърмори Райм. Непохватно вдигна дистанционното за телевизора и включи новините.
— Трябва да ядеш — настоя Том. — Супа. Ще ти се отрази добре в този студ. Супа.
Райм се намръщи. Състоянието му беше тежко, наистина, и някои неща, като излишен натиск върху кожата му или затруднените физиологични функции, можеха да имат опасни последици. Но гладът не беше потенциален рисков фактор.
Проклетият Том се отнасяше към него като към бебе.
След няколко минути Райм подуши нещо ароматно. Том наистина приготвяше доста вкусни супи.
Райм насочи вниманието си към телевизора. По принцип рядко гледаше. Обикновено го правеше, когато следеше определена новина, и точно такъв беше случаят сега. Историята беше свързана с разочароващото му пътуване до Вашингтон — откъдето той и Амелия Сакс току-що се връщаха.
Каналът, на който попадна, не беше от онези, които излъчват денонощно само новини, а специализираше в документални продукции. В момента даваха криминално предаване, базирано на истински случаи, но силно драматизирано. Злодеят гледаше свирепо. Детективите гледаха замислено. Музиката се усили. На местопрестъплението криминалистът носеше часовник, непокрит от ръкавицата.
Боже мили.
— Ти ли гледаш тия тъпотии, Том?
Болногледачът не отговори.
Райм натисна няколко копчета и намери един новинарски канал. В момента обаче нямаше новини, а реклама на някакво лекарство. Не ставаше ясно какво прави лекарството, освен че превръща актьорите от тъжни, стари баби и дядовци в щастливи и на пръв поглед по-малко стари баби и дядовци, които си играят с внуците в заключителната сцена, след като са се излекували от страшна, непозволяваща им да си играят с внуците болест.
След малко се появи говорителката и след няколко политически новини от местен характер за кратко съобщиха и това, което го интересуваше: във връзка с делото, водещо се в момента в Източния окръг на Ню Йорк. Мексиканският наркобарон Едуардо Капиля, по-известен като Ел Алкон, беше направил грешката да дойде в Съединените щати, за да се срещне с един местен мафиот да преговарят за създаването на мрежа за разпространение на наркотици, пране на пари и като странична дейност, набиране на непълнолетни проститутки и трафик на хора.
Мексиканецът бе доста умен. Въпреки че беше милиардер, най-напред бе отишъл до Канада с обикновен пътнически полет, напълно законно. После бе взел частен самолет до едно летище близо до границата. От там беше прелетял с хеликоптер — незаконно — до едно пусто летище в Лонг Айлънд, съумявайки да остане — в буквалния смисъл — невидим за радарите. Въпросното летище се намираше на няколко километра от складовете, които възнамеряваше да купи и — както се предполагаше — да превърне в щабквартира за дейността си в САЩ.
Полицията и ФБР обаче бяха научили за идването му и го бяха пресрещнали. Последвала престрелка, при която загинали собственикът на складовете и неговият бодигард. Един полицай и един агент на ФБР също бяха ранени.
Ел Алкон беше арестуван, но за неудоволствие на прокуратурата американският му партньор в търговията с наркотици го нямаше и никой не знаеше кой е. Предполагаемият собственик на складовете — убит в престрелката — беше подставено лице. Въпреки всички усилия властите не можеха да разкрият самоличността на американския съучастник.