— Някой от нашите хора? Боже мили!
— Съмнявам се. Изглежда, че е излязъл, отишъл е до станцията, но си е спомнил, че носи каска и светлоотразителна жилетка. Обърнал се е, изхвърлил ги е и после е влязъл в метрото.
— Да, никой строител няма да си изхвърли каската. Жилетката може би, но не и каската. Какво е правил тук?
Тя му каза двете теории. Че може да е използвал строежа като пряк път, за да избегне камерите по „Кадман Плаза“ — всички правителствени сгради. Или се е срещнал с някого на строежа, вероятно за да купи оръжие.
Шол каза, че според него идеята за прякото минаване е безсмислена. Входът, през който тя бе минала, и товарният, на половин пресечка по-нататък, бяха единствените начини за достъп до строежа.
— На практика излизате от обекта на същото място, откъдето сте влезли — обясни Шол. — Що се отнася до втората ви теория, ние много внимателно проверяваме работниците си. За наркотици, пиене. Строим в Ню Йорк все пак. Някои от моите хора може да имат връзки с престъпността и не е изключено да им се намира по някой и друг пистолет за продаване. Не можеш да използваш детектори за метал, когато работниците ти носят по десет килограма железни инструменти.
Тя се огледа.
— Имате ли камера тук?
— Само в складовите помещения. Където е най-вероятно да влязат крадци. Но те са от другата страна на двора. Ако е излязъл от тук, през тази врата, няма как да са го заснели. И така, какво искате от мен, детектив?
— Да разпитаме вашите хора и да разберем дали някой го е видял в петък. Имам грубо описание.
— Добре, ще ви помогна. Да си поиграя и аз на ченге. Брат ми е полицай в Бостън. Саут Бей.
— Би било чудесно.
— Първо да ви оборудваме. Реджи? — извика Шол на един работник, който тъкмо минаваше наблизо. — Каска и жилетка за дамата. — Замълча за момент и се поправи: — За детектива. Не е много модерно, но правилата трябва да се спазват.
Тя облече оранжевата дреха и си сложи каската — след като върза косата си на опашка. Помисли дали да не си направи селфи, да изпрати на Райм и майка си.
После реши: не.
— Как би могъл да се промъкне някой покрай охраната без пропуск и документи?
Шол сви рамене:
— Не е толкова трудно. Някой с жилетка и каска може да влезе с група от момчетата и охраната няма да забележи. Това не е риск, който ни тревожи. Истинският проблем са камионите, които идват нелегално и отмъкват някой булдозер или медни тръби за десет хиляди долара. Извинявайте, че казах „дама“ одеве.
— И по-зле са ме наричали.
Тя бръкна в чантата си за улики и подаде на Шол снимка от камерата на метрото, на която, разбира се, не се виждаше нищо. Тъмно палто и тъмен панталон, тъмна плетена шапка. Текстът описваше бял мъж със средно телосложение и около метър и осемдесет висок.
— Детектив, какво е направил този тип?
Понякога трябва да мълчиш, но понякога усещаш, че си намерил съюзник.
— Вчера е убил собственик на бижутериен магазин и двама клиенти — годеници — в Мидтаун.
— Мамка му! Обещаващия. Боже! Това е ужасно. Онези деца. Щели са да се женят… а той ги е убил.
— Това е той.
— И мислите, че е купил оръжието си от някого от моите момчета?
— Това искаме да проверим.
Започнаха да обикалят, да говорят с работниците. Мъжете — и няколко жени — бяха повече от готови да говорят. Никой не избягваше зрителен контакт, поне не повече от нормалното, или по друг начин да й подскаже, че може би той се е виждал с Извършител 47.
След половин час безрезултатни усилия бяха разпитали почти всички работници от днешната смяна и Сакс вече си мислеше, че тя — или Рон Пуласки — ще трябва да се върне на другия ден, за да разпита останалите. Не й харесваше, че ще трябва да чакат. Беше сигурна, че Извършител 47 още е по следите на ВЛ и всички, които са извършили страшния грях да украсят пръстите си с диаманти.
Но неочаквано — пробив. Високият негър, когото разпитваше в момента, закима почти веднага щом чу описанието.
— О, да, видях един такъв тип в петъка. Помислих, че е някой от началството. Не носеше гащеризон, а само черно яке, каска и жилетка.
Работникът се казваше Антоан Гибс.
— Когато идват на строежа, шефчетата от главния офис невинаги носят костюми — обясни Шол.
— Онзи тип говореше с един друг — продължи Гибс. — Мисля, че с един от нашите — той беше с ботуши и гащеризон. Поговориха, огледаха се, после се отдалечиха към Седем. Изглеждаха подозрително, сега като се замисля, но тогава не обърнах внимание.