Гадна работа.
От ямата стърчаха десетина къси тръби, около трийсет сантиметра в диаметър. Бяха покрити с найлонови торбички. От едната страна имаше машина с вид на малка стационарна бетонобъркачка, вероятно за запълване на шахтите, след като бъдат монтирани тръбите.
Единственият начин да се мине през ямата беше по дъски, поставени над нея, между тръбите… и трябваше да се ходи много внимателно. Те бяха широки само около двайсет и пет сантиметра и дълги около шест метра, затова доста пружинираха.
Сакс се запита дали убиецът е минал по някоя от тях, за да отиде от другата страна. Там имаше прозорец, изрязан в оградата, на височината на главата. Имаше логика убиецът да е отишъл до него и да погледне дали е безопасно да излезе. Нямаше да навреди, ако Сакс вземе няколко проби от земята под прозореца.
Тя погледна паянтовата дъска.
Поклати глава. Понякога е лесно. Понякога не е.
После се усмихна на себе си и си помисли: „А кога точно е било лесно?“.
Стъпи на дъската и тръгна внимателно, стъпка по стъпка, по тесния, пружиниращ мост. Когато стигна от другата страна, събра камъчета и пръст под прозореца и тръгна обратно.
Беше на средата на дъската, когато изведнъж нещо се случи.
Земята се разтресе и се чу грохот. Какво, по дяволите, ставаше? Дали падна някоя сонда, или някоя от строящите се сгради? Дали наблизо се разби самолет?
Зад нея Шол — с много по-писклив глас отпреди — извика:
— Боже всемогъщи!
Писнаха аларми, закрещяха хора. Сакс едва запази равновесие. Дъската пружинираше и в отчаяния си стремеж да се задържи, Сакс падна на едно коляно, болното — тоест по-болното. Жестоката болка премина през цялото й тяло, от крака до брадичката. Дъската се огъна под тежестта й, но после я подхвърли нагоре като трамплин на плувен басейн. Амелия Сакс размаха безпомощно ръце и политна в ямата. В секундата, преди да се стовари в калта, отчаяно се опита да се завърти с лице нагоре, за да може да диша, след като потъне.
Но опитът не сполучи и тя падна по очи в сиво-кафявата лепкава маса, която бавно започна да я засмуква под повърхността.
Двайсет и трета глава
— Усети ли? Този трус? — извика на съпруга си Рут Филипс, която тъкмо подреждаше продуктите в бюфета.
Той не отговори.
Това се случваше често. Не че имаше проблеми със слуха. Беше повече архитектурен проблем.
Двамата бяха в едноетажната си къща в Бруклин, на границата с Хайтс. Постройката бе в стил „вагон“, много по-разпространен в южните щати — както бе научила Рут преди няколко десетилетия, когато се местеха тук. „Вагон“, защото имаше дълъг коридор, започващ от входната врата, минаващ покрай хола, трите спални и столовата и завършващ с кухнята отзад. Като във влаковете от старите филми — с коридор и купета отстрани. Рут предполагаше, че влаковете не използват вече такива вагони, но можеше все пак да са останали някъде. Единственият обществен транспорт, който тя ползваше, беше лонгайлъндската железница, с която ходеше до Ойстър Бей на гости на дъщеря номер едно.
Арни беше в хола, откъм малката улица, на двайсетина метра от мястото, където сега се намираше Рут.
В другия край на вагона.
Тя остави консервата зелен фасул в бюфета и повтори въпроса. По-силно.
— Какво? — извика той.
Тя повтори пак:
— Усети ли? Нещо се разтресе?
— Вечеря? Да, какво има за вечеря?
Тя загърна набитото си тяло с жълтия пуловер и излезе на задната веранда. Автомобилна катастрофа? Самолетна катастрофа? На 11 септември с Арни се разхождаха на крайбрежната алея, когато се разби вторият самолет.
Рут се върна в къщата, мина по коридора и видя мъжа си все още седнал пред телевизора.
И двамата бяха около шейсетте, съвсем близо до момента, когато ще започнат да правят планове за пенсиониране. Арни бе склонен да си купят кемпер, а Рут искаше къщичка до някое езеро, за предпочитане в Уисконсин, за да са близо до дъщеря номер две и съпруга й. Младото семейство бяха веселяци и избухваха в гръмогласен смях при всеки мръсен виц, който разказваше Арни. А той имаше неизчерпаем запас от тях. Трусът преди малко й напомни за терористичните атаки и Рут още веднъж си помисли: „Време е да започнем да правим ясни планове за тази стъпка“.
— Никаква вечеря. Казах „разтърсване“. Земетресение. Някаква катастрофа ли стана? Не усети ли?