— Да, имаше нещо. От някой строеж може би.
— В неделя?
Чашите се бяха разклатили, прозорците изтракаха. Тя бе усетила труса под краката си (беше си сложила чехлите, след като се върнаха от магазина и пренесоха торбите вътре).
— Не знам.
Беше пуснал играта. Обожаваше тези игри.
— Както и да е — измърмори Арни. — Какво все пак има за вечеря. След като засегнахме тази тема.
— Още не знам.
— О. Мислех, че готвиш.
— Вече? Не.
Тя се върна в кухнята. Рут имаше утвърдена последователност за прибиране на продуктите. Първо — замразените във фризера. После бързоразвалящите се храни, които можеха да „червясат“ — както се изразяваше Арни — като месо, риба и мляко. След това пресните плодове и зеленчуци. После кутиите и накрая трайните неща. Консервите фасул, с весели зелени етикети, бяха последните.
— Ще опечеш ли нещо? — Арни беше излязъл в коридора. Идваше при нея, за да не се налага да викат. — Някой от твоите пайове? Мечтая си за пай със спанак.
— Няма да пека нищо.
Хъм.
Арни влезе в столовата, съседната стая до кухнята. Погледът му бе насочен не към съпругата му от четирийсет и три години, а към печката. Тя забеляза това и се намръщи.
— Какво има, скъпи?
— Печката не е ли включена?
Тя махна с ръка. Тоест „не“.
— Подуших миризма на газ. Помислих, че си я включила. И котлонът не се е запалил веднага.
— Не, но…
Рут замълча. Тя също подуши миризмата на развалени яйца.
— Може би някъде ремонтират улицата и са улучили тръбопровод. Затова беше оня трус. Чакай, струва ми се, че замириса по-силно.
— Да. По-силно е.
Арни се намръщи. Приглади пооредялата си къдрава коса и отиде до входната врата да погледне навън.
— Няма камиони, няма катастрофа — извика от там.
Добави, че няколко души са излезли пред домовете си и се оглеждат.
Може би, помисли си Рут, е станала катастрофа с камион, превозващ бутилки пропан-бутан. Но не, пропан-бутанът не мирише на природен газ. Рут знаеше това, защото правенето на барбекю беше сред любимите им занимания през лятото.
Тя се приближи до вратата на мазето и я отвори. От там я лъхна същата миризма, но десет пъти по-силна.
— Скъпи! Ела тук!
Арни се появи на момента. Забеляза отворената врата. Подуши.
— Боже мой!
Той погледна надолу и посегна към ключа за лампата, но спря точно когато Рут щеше да извика:
— Не!
Арни погледна пожарогасителя до кухненската печка. Беше от седем години.
— Трябва да излезем — каза Рут. — Трябва веднага да се махаме от тук.
— Ще се обадя. Трябва да се обадим. Нямаше ли специален телефон за течове на газ? Как да го намерим? — Той посегна към телефона на стената.
— Газовата компания? — попита тя недоверчиво. — Забрави за това, скъпи! Да бягаме навън и от там ще позвъним на 911. — Посегна към дамската си чанта. — Хайде! Трябва да се махаме.
— Чакай само…
В този миг вълна от пламъци и дим лумна от вратата на мазето и обгърна Арни. Той вдигна ръце да закрие лицето си, но експлозията го запрати към далечната стена и той се стовари на пода, като изкрещя от болка.
Не, не, не! Рут се хвърли на земята под бесния огнен вихър, който излизаше от вратата, и изкрещя името на съпруга си. Запълзя към него.
Изведнъж силен трус я повали на колене и половината от кухненския под, където тя стоеше, пропадна около метър-два в мазето — взривът беше счупил подпорните греди. Сред дима и пламъците тя видя как Арни, легнал на една страна, трескаво удря по горящите си дрехи. Беше останал над нея, върху здравата част от пода. Между пролуките на дъските излизаха гъст чер дим, пламъци и червени искри като разлютени пчели.
Рут скочи на крака върху наклонения под и трескаво се огледа. Сега не можеха да избягат през задния вход — след хлътването на пода той бе прекалено високо и обгърнат от пламъците, излизащи нагоре от мазето.
Предният. Трябваше да достигнат предния вход. Но първо Рут трябваше да се покатери на нивото, където лежеше Арни.
— Скъпи, скъпи! — извика тя. — Предният вход! Бягай към предния вход!
Но думите й се изгубиха в рева на огъня. Не беше подозирала, че огънят може да издава толкова силен шум.
Като се опитваше да избягва мятащите се като камшици пламъци, тя запълзя нагоре към Арни, който се давеше и гърчеше от болка. Поне беше успял да свали горящите дрехи.