Тя се хвана за края на дъските на неговото ниво и понечи да се вдигне.
— Към главния вход. Хайде…
Но в този момент тази част от пода, на която стоеше, съвсем хлътна и Рут се стовари в мазето, сред купчина бетон, под град от дъски, кухненската маса, готварски книги и консерви боб.
Огънят сега беше навсякъде около нея: кашони, списанията на Арни, коледни украси, стари дрехи, мебели — всичко гореше. И пламъците лижеха кутиите и бутилките със запалими материали на работната маса на Арни: разредители, терпентин, спирт. Можеха да избухнат всеки момент.
Рут Филипс осъзна, че ще умре.
Помисли си за Клеър и Сами. За внуците си. За Арни, разбира се. Любовта на живота й. Преди, сега, завинаги.
Тя се наведе точно когато още една греда се откърти и се стовари на пода. За малко пропусна главата й.
Димът я задушаваше; искрите я пареха. Горещината беше изгаряща.
Но тогава Рут реши: „Не“.
Нямаше да умре така. В болка. Не от огън.
Огледа се, доколкото можеше в гъстия дим. Стълбите се бяха срутили, но в ъгъла, точно под все още запазените останки от горния етаж, където лежеше Арни, беше старият скрин на майка й. Тя пропълзя там и се покатери върху него. Нямаше достатъчно сили да се прехвърли на пода отгоре. Но изрита чехлите си за по-добро сцепление, протегна високо единия си крак и успя да стъпи на огледалото на тоалетката. Един мускул на бедрото й се изпъна почти до скъсване.
Тя преглътна болката.
Огънят се разгаряше. Кутия терпентин избухна и до нея се извиси вихър от пламъци и дим с мирис на бор. Рут се завъртя; усети паренето на огъня по глезените и ръцете си. Но дрехите й не се запалиха.
Пламъците лижеха една кутия разредител за боя.
Сега. Това беше моментът. Последен шанс.
Тя се вкопчи в счупените дъски отгоре, изрита с все сила и отчаяно, със зъби и нокти, пропълзя нагоре и се изтърколи на пода в кухнята до Арни.
— Рут!
Арни пропълзя до нея. Беше само по боксерки. Половината от косата му я нямаше, веждите — също. Имаше изгаряния по лицето, шията, гърдите и дясната ръка, но те не го бяха парализирали.
— Бързо! Трябва да се измъкнем! Отпред!
Като се придържаха ниско, за да използват малкото оставащ въздух, двамата запълзяха към антрето, но стигнаха само на половината път до входната врата. От дима не бяха видели, че холът и антрето също са обхванати от пламъците. Прозорците в спалнята също не вършеха работа. И тези стаи горяха.
— Гаражът — извика тя.
Това беше последната им надежда.
Хванати за ръце, те хукнаха напред. Миг преди горещината и пламъците да ги погълнат — обричайки ги на мъчителна смърт в тесния коридор — двамата се добраха до вратата на гаража. Рут докосна металната дръжка и веднага я пусна.
— Горещо!
Двамата се вцепениха за момент. После се изсмяха дружно, малко истерично. Защото, разбира се, беше горещо. Всичко в проклетата къща беше горещо.
Рут пак хвана дръжката, натисна я и бутна вратата. Двамата приклекнаха. Но нямаше пламъци — само дим и пара, извиращи в гаража от отдушниците и между дъските на пода. Хукнаха вътре. Почти нищо не се виждаше, но гаражът беше малък и тъй като го използваха само за склад, а не за паркиране, успяха да намерят пътя до външната врата между трупани с години кашони, кухненски уреди и спортна екипировка.
Задъхани и бършейки сълзящите си очи, стигнаха до предната част на помещението. На Рут й прилоша и падна веднъж. Успя да глътне по-чист въздух ниско до пода, след това с помощта на Арни отново се изправи.
Прегърнати, съпруг и съпруга най-сетне се добраха до предната част на гаража. Със смях, този път от облекчение, Рут натисна копчето за отваряне на вратата.
Двайсет и четвърта глава
— Само дишайте, детектив.
Тя кимна на парамедика от „Бърза помощ“. И се опита да изпълни указанията му.
„Бавно. Добре… вдишай, издишай.“
Кашлицата отново я разтърси.
Не беше добре.
Сухи хрипове, храчки.
„Хайде пак. Овладей я…“
Тя се съсредоточи върху белите си дробове, мускулите на гърдите. Да, овладя я. Вдишване, издишване. Бавно.
Добре. Овладя я.
„Стига повече кашляне. Добре.“