— Изчиства се, детектив — каза парамедикът. Беше весел младеж с къдрава черна коса и кожа с цвят мока.
— Всичко е наред — прошепна тя.
Изведнъж Сакс повърна.
Пак и пак, и пак.
Седнала отзад в линейката, тя се преви надве и избълва мръсна, тинеста слуз.
Калта явно бе отишла в стомаха й, а не в белите дробове.
Секунда-две след като повърна, се почувства по-добре.
Сакс взе бутилката с вода, която й подаде парамедикът. Изплакна устата си и изля останалото върху лицето си. Не искаше да си представя как изглежда от врата надолу. Беше съблякла дрехите си и облякла гащеризона „Тайвек“, който винаги държеше в кутия в багажника си. Имаше чувството, че косата й тежи петнайсет килограма. Ноктите й, винаги къси, сега завършваха с черни дъгички като лак в стил „готик“.
Пистолетът беше до нея — преди да направи каквото и да било друго, го беше почистила и смазала. Беше опасно запушен.
— Какви бяха тези лайна, които изгълтах?
Въпросът й беше към Артър Шол, началника на строителния обект на „Нортийст Джио“, който стоеше до линейката. Все още изглеждаше ужасен от това, което я беше сполетяло.
— Калта ли? Само вода, почва, глина, може би малко нафта от сондите. Нищо по-токсично от това.
Да, тя усети вкус на нафта. И си спомни старите си лудории на младини: когато нямаше бензин за своето камаро и пари, но имаше маркуч и информация къде местният рекетьор или прохождащ мафиот паркира кадилака си.
Нов пристъп на кашлица я разтърси; тя глътна още вода. Изглежда, че поне бе овладяла позивите за повръщане.
Важното бе, каза си, че коляното й беше добре след удара в дъската. Все още можеше да се движи и не чувстваше — или поне не много — артритните болки в ставите, които я измъчваха от години.
Тя присви очи, за да ги прочисти от сълзите, и забеляза петна от кал по дрехите на Шол.
— Вие ли ме извадихте?
— С Гибс. Работникът, с когото говорихме.
— Той тук ли е?
— Не, отиде да се обади на жена си. Да провери дали е добре.
„Добре?“ — не разбра тя.
— Трябва да ви платя — каза на Шол.
Той примигна и кимна, въпреки че нямаше представа за какво говори тя.
— За калната баня. В СПА хотелите процедурите струват по сто долара.
Той се засмя.
Сакс също. И мобилизира цялата си воля, за да не заплаче.
Каза шегата не за него, а за да прогони смразяващия ужас от затъването в калта, когато бе неспособна да помръдне и да си поеме въздух.
Това преживяване я разтърси. Тежко. Да усещаш, че си безпомощен и бавно, бавно, бавно потъваш. Беше почти като да те погребат жив — дали земята е мокра или суха, нямаше значение. Да бъде физически ограничена, беше същински ад за нея.
Тя пак потрепери. Спомни си една случка отпреди години, която си мислеше, че е забравила. Като момиче беше чела една книга, която, доколкото си спомняше, се казваше „По-странно от фантастика“ — за реални събития, които са били… така де, странни. Едното бе свързано с ексхумация на ковчег (не помнеше вече по каква причина), при което намерили драскотини от нокти от вътрешната страна на капака. Сакс не можа да заспи два дни след това, а когато най-сетне успя, отказваше да се завие с чаршаф или одеяло.
— Хей, детектив. Добре ли сте?
Тя овладя нарастващата паника, както се беше справила с кашлицата. Но с огромно усилие.
— Да, добре съм.
„Дишай дълбоко — каза си. — Добре, добре.“
Искаше да се обади на Райм. Не, не искаше. Искаше да кара с триста километра в час, дори така да изгори двигателя на ториното. Не, искаше да се прибере вкъщи и да се сгуши в леглото.
Обездвижена — ръце, крака, корем, врат, всичко сковано в онзи мокър, слузест гроб.
Потрепери.
„Вземи се в ръце.“
Парамедикът каза:
— Детектив, пулсът…
Пръстът й беше свързан с един от апаратите в линейката.
„Дишай, дишай, дишай…“
— Така е по-добре.
— Благодаря. — Тя откачи щипката от пръста си и я подаде на парамедика. — Сега съм добре.
Той я погледна внимателно. Разбра. И кимна.
Едва тогава тя забеляза, че работниците на строителния обект са се събрали на групички и разговарят тревожно. Лицата им бяха загрижени. И причината не беше спасяването на Сакс на косъм от смъртта.
Тя си спомни странната забележка на началника на обекта, че Гибс е отишъл да се обади на жена си, за да се увери, че е добре.