Така беше по-добре. По-малко кал и по-малко паника.
Беше готова. Обади се на Линкълн Райм.
— Чу ли?
— За кое?
— За земетресението.
— Какво земетресение?
Това отговори на въпроса й.
— Тук имаше трус преди час и половина.
— Сериозно? Хъм. — Тонът му подсказваше, че умът му е другаде. — Намери ли нещо на строежа?
— Мисля, че да. Скоро ще съм при теб. Трябва да се отбия през нас.
— Защо?
— Да се измия.
— Не се притеснявай за това. На кого му пука? Направо идвай.
Тя замъча за момент. Райм вероятно се почуди защо е тази пауза.
— Няма да се бавя.
Сакс прекъсна връзката, преди той да възрази.
Двайсет и пета глава
Детската спалня на Вимал — и сегашна — беше малка, на втория етаж на скромната къща в този скромен квартал на Куинс, Джаксън Хайтс. Този конкретно район беше населен предимно с индийци.
Семейството му живееше в двуетажна еднофамилна тухлена къща с малък преден и заден двор, никой от които не беше подходящ за футбол, освен да тренираш техника с краката.
Беше живял тук, между тези четири стени, от появата си на белия свят. Сега поне бе само за него. Няколко години я беше делил с брат си, докато Дада, дядо му, почина и Съни се премести в неговата стая.
След като се прибра у дома от магазина на Дев Нури, Вимал почисти тялото си с влажна кърпа. Не искаше да си взема душ, за да не дразни раната, която Адила толкова добре беше превързала. Огледа тялото си и се увери че се е справила добре със задачата. Нямаше кървене и все още не се виждаха следи от инфекция. Той взе дистанционното с едната ръка, докато с другата бършеше краката и гърдите си. Включи на новините.
Убийството беше една от важните теми, но не най-главната. Най-много говореха за земетресението, което бе разлюляло Бруклин и голяма част от другите квартали на града.
Когато стигнаха до убийството на господин Пател и двамата годеници, водещият на новините каза, че се очакват нови подробности за „дръзкия“ грабеж (макар че Вимал не мислеше, че е необходима голяма смелост, за да влезеш в пуста сграда, да убиеш трима невъоръжени и да избягаш).
Той уви кърпата около тънката си талия и се втренчи в екрана. Следващата новина го изненада.
Сол Вайнтрауб, един оценител на диаманти, който от време на време работеше за господин Пател, също беше убит. Полицията смяташе, че между четирите убийства има връзка.
Вимал затвори очи за момент и се отпусна тежко на ръба на леглото.
Това означаваше, че убиецът — Обещаващия — е мислил, че господин Вайнтрауб е видял нещо в събота сутринта, че е свидетел. Вимал си спомни, че господин Пател бе казал, че има среща с него по някое време през уикенда.
Как убиецът е открил къде живее господин Вайнтрауб?
Вимал си спомни пресконференцията в събота следобед, на която говорителят на полицията призова всеки, който разполага с информация за убийство, веднага да им се обади.
И скритото послание: за собствената му безопасност…
Колко безопасно беше за него?
Вимал бе сравнително спокоен, имайки предвид, че беше почти невъзможно да го свържат с господин Пател: винаги получаваше парите си в брой и не държеше лични вещи в магазина, по които биха могли да го открият. И ако убиецът се опиташе да го намери, като разпитва из Диамантения квартал, едва ли щеше да има голям успех. За разлика от минали години, сега в старата, влажна сграда на Западна четиридесет и седма номер 58 почти не бяха останали търговци на диаманти. Само един-двама шлифовчици и два бижутерийни магазина. И Вимал бе сигурен, че никой в сградата или в магазините на улицата не го познава. Той не общуваше с никого, предпочиташе да се прибере у дома веднага след края на работния ден. Повечето диамантери и други хора, свързани с бизнеса, които биха могли да го познават, бяха тук, в Джаксън Хайтс, на километри — и през една река — от Диамантения квартал в Манхатън. Вимал имаше познати, които работеха за галериите в Сохо и Нохо или учеха изобразително изкуство, което бе и неговата голяма мечта: в „Парсънс“ или „Прат“ в Бруклин. Но не беше много близък с никого от тях.
Най-добрият му приятел в света на диамантите беше един друг шлифовчик на неговата възраст: Киртан Боши — двамата често излизаха на обяд или да изпият по нещо заедно, понякога на двойна среща, с Адила и приятелката на Киртан, която искаше да става фотомодел. Киртан работеше за един диамантер, но ателието му беше далеч от Четиридесет и седма улица, в Модния квартал, и името на фирмата с нищо не подсказваше за индийската етническа принадлежност на собственика — или че изобщо е бижутериен магазин.