Не, изглеждаше много малко вероятно убиецът, колкото и упорит да беше, да го намери.
Вимал хвърли кърпата. Обу си боксерките и дънките, облече тениската и суитчъра и си сложи маратонките.
По телевизията — пак за земетресението. Той не слушаше много внимателно. Двама мъже на екрана спореха ожесточено. Единият каза, че според екозащитници вероятната причина са дълбоките сондажни проучвания, извършвани под града.
Младежът изгаси телевизора. Той имаше собствени проблеми.
Примирен, слезе на долния етаж. В хола Съни — по-млад, но по-висок от Вимал — зяпаше телевизора. Когато големият му брат влезе, той вдигна очи и спря видеоиграта.
— Здрасти, братле.
Очите на осемнайсетгодишния юноша издаваха загриженост, въпреки че се опитваше да изглежда и да говори непринудено. Беше първокурсник в колежа „Хънтър“ и мечтаеше да стане лекар. Вимал смяташе, че има възможности само за лаборант — и трябва да стане такъв — но пазеше това мнение за себе си.
— Наред ли е всичко?
— Да, добре съм.
Малкият брат се изправи смутено, сякаш се колебаеше дали да прегърне Вимал, но той реши дилемата му, като седна на дивана, преди да настъпи неловкият момент. Вимал взе дистанционното и пак пусна играта, която брат му играеше.
— Майната ти! — възкликна Съни и се изсмя твърде високо.
— Още си на седмо ниво?
— Играх десет минути и го минах. Ти не успя да стигнеш до седмо ниво за цял ден.
— Стигнах до осмо в четвъртък. За четири часа.
— Дай.
Вимал дръпна дистанционното далеч от обсега на брат си, който се опитваше да го вземе. След кратко боричкане му го върна. Вимал взе второто дистанционно и двамата поиграха заедно. Още няколко извънземни загинаха, още един космически кораб беше взривен. Вимал забеляза, че Съни го гледа изпитателно.
— Какво, човече? Плаши ме.
— Кое?
— Тази гадина с изцъкленото око. Махни я.
Героят на Съни изчезна от екрана. Без да обърне внимание, той попита:
— Как беше?
— Кое?
— Да стрелят по теб?
Вимал го поправи:
— Не стреляха по мен. Направо ме застреляха.
— Стига бе!
— Да. Влязох в офиса. И той беше там. Бум! Силно, много силно. Не като по телевизията. Казвам ти, силно.
Зад тях се чу рязък глас:
— Ранен ли си?
Баща му ги беше чул от коридора. Сега влезе в стаята.
Вимал се запита дали нарочно се е крил, за да подслуша разговора му със Съни. Нямаше друга причина да стои в коридора. Той погледна баща си и се опита да го успокои:
— Нищо ми няма. Добре съм. Само си приказваме.
— По новините не казаха, че някой е бил прострелян.
— Защото не са ме простреляли. Само го баламосвах — излъга Вимал и кимна към Съни.
— Обаче нещо се е случило — каза баща му строго.
— Куршумът улучи един от камъните, които носех. Парчетата от тях ме одраскаха. Това е.
— Дивя! — извика баща му. — Ела тук. Ела веднага!
Майката на Вимал — слабичка, кротка четирийсет и три годишна женица — се показа на вратата. Погледна с любов синовете си, после се намръщи, когато видя изражението на мъжа си.
— Какво е станало?
— Вимал е пострадал по време на обира. Убиецът е стрелял по него. Не ми беше казал.
— Не! Не казаха такова нещо в новините — възкликна майката и сбърчи вежди. Тръгна към сина си.
— Куршумът не ме улучи. Това казвах. Няколко парчета от камъка ме удариха. Нищо ми няма.
— Олеле! Дай да видя.
— Даже нямам драскотина. Само няколко синини.
— Ще покажеш на майка си. Ще й покажеш сега. — Гласът на баща му прозвуча заплашително.
— Къде? — попита майка му, като стисна нежно рамото на сина си.
— Тук отстрани. Нищо сериозно.
Защо му трябваше да казва на брат си?
— Ходи ли в болницата?
— Не, мамо. Всичко е наред. Наистина.